Гусла Първа „Земята – черната…“


 

 

          1. …Е В ПЛЕМЕНАТА Имен и Синд…” (1, стр. 7)… И в Скитника, чийто дух се е вселил дълбоко в сърцата на древните и богородни БългАри. Така казват Вековете! Така записал е и Шамси Теберзи (Абдаллах ибн Михаил Бащу,) в началото на Х-ти век! Ти, БългАрино, днес си забравил имената на тези племена. Не си ги и чувал – но запомни ги! Официалната ни история не ги споменава, на което не се чуди! И много други имена тепърва ще научиш и ще запомниш. Сега да сложим, БългАрино, началото с тези думи на нашите предци, които ни казват, че от племената имен и синд е заченато българското семе… И ела, заедно да разровим земята – черната на мъртвите и благословенната на живите. Да прелистим знайното, а след туй да навлезем в най-тъмните дебри на миналото. Да приседнем после край жеравата на истината и душите си да сгреем с вярата на предците ни, преди да поемем към бъдещето… Виж, БолгАрино! Виж и чети!..

          Слой първи

          1.1. Херодот, в своята “История”, описвайки войните на персийския цар Дарий I (521 – 485 г. пр. н. е.) против скитите, пише така: “Морето замръзва, както и целият Кимерийски Босфор (Керченския пролив – б.а.), и по леда скитите, които обитават извън рова, тръгват на поход и с коли се отправят на другия бряг срещу синдите” (2, стр. 16 и 17; кн. IV, 28). Страбон (3) и Псевдо Ариан (4) също сочат, че народ с името Синд обитавал земите по долното течение на р.Кубан и Таманския полуостров. На изток владенията им стигали до днешния Краснодарски край (виж картата на фиг. 1). Синдите, казват историците, били висококултурен народ, с множество добре уредени и укрепени градове. През втората половина на I хил.пр.н.е., казват, те развивали “плужно” земеделие (за разлика от условно наричаното “мотично“ земеделие,) скотовъдство, риболов, множество занаяти и търговия. Те отглеждали пшеница, ечемик и просо; развъждали овце, кози, крави, свине и птици; голяма роля в живота на синдите играел коня. Ловената от тях азовска риба била широко известна в тогавашния “културен” свят (5, стр. 49). Синдите били изкустни грънчари и ковачи. Изработвали оръжие и множество стопански инструменти от желязо. При археологическите разкопки са открити много железни сърпове и мотики от „елинистичното” време. Строели крепостни стени и кули, както и голями жилищни сгради. Били изкустни тъкачи, кожари и резбари. Търгували с Хиос, Атика, Тасос, Хераклея, Синоп и Херсонес. При разкопките са открити голямо количество амфори, което навежда на мисълта, че са били и голями винопроизводители.

 

                               Фиг. 1 Синдите в Мeотида

 

          1.2. Кога е образувано царството на синдите (Синджак,) казват, не се знае, но онова което е известно се отнася до втората половина на V в. пр.н.е. (5, стр. 52). Страбон нарича „столица на Синдите” „дивоконния” град Горгхипия (Γoργιππια,) възникнал на мястото на днешна Анапа, на черноморския бряг. Разцветът на града бил през ІV – ІІІ-ти век пр.н.е. Той бил търговски център на синдите и заемал 20 хект. площ. Археолозите са проучили добре и значителен град в долното течение на р. Кубан, обкръжен от дебели каменни крепостни стени и кули. Стените достигали до 6 м. и откъм града имали каменни стълби. В града има останки от монументални жилищни каменни сгради. Археолозите считат, че именно този град, възникнал според тях през VІ-ти век пр.н.е., бил столица на синдите. Градът е разрушаван в началото на ІV-ти век, по предположение на археолозите, от собствената им царица Тиргатао, за която ще говорим по-натам, но след това е въстановен и просъществувал до ІІ-ри век пр.н.е. Други голями градове са разкрити на р. Адагум и на високия бряг на р. Мисха. Те били също укрепени с каменни стени, високи кули, ровове и валове. Пограничните съоръжения на държавата на синдите (отбранителни валове, подобни на строените в Дунавска България) се простирали от р.Кубан, към Анапската долина, достигайки главния хребет на Кавказките планини.

          1.3. Със сигурност се знае, че през втората половина на V-ти век пр.н.е. царството на синдите било икономически и политически силно и оказвало значително влияние на съседното Боспорско (Керченско) царство (Бершуд). Градовете Нимфей и Понтикапей – столицата на Боспорското царство, участвали в Делоския съюз, който по това време се превърнал в „Атинско архе”. Атина започнала да определя сама фороса (парична вноска) на Боспорските градове и останалите си съюзници, и да харчи съюзните пари по свое усмотрение. През 438 г.пр.н.е. синдската знат в Боспорското царство, в отговор на агресивното поведение на Атина, с подкрепата на Синдското царство, извършила преврат. Царувалата 42 години кимерийска династия на Археанактидите била свалена и на боспорския престол бил въздигнат синда Спарток, който повел политика на откъсване от Атинския съюз. В края на ІV-ти век.пр.н.е. синдите започнали да сечат собствени монети. На синдските монети бил изобразяван Херакъл, с който се считали кръвно свързани, както и сова, грифон, конска глава, или житни класове. Херакъл, или Херкулес е считан за прородител от всички „племена” обитавали степите от Северното Причерноморие до р. Кубан, което е общото помежду им. Скитите го наричали Таргитай, но и „Ηρα-κλης” не е с гръцки произход.

          1.4. Царят на Синд, от края на V-ти и началото на ІV-ти век пр.н.е., известен с гръцкото си име Хекатей, бил в съюзнически и родствени връзки с боспорския цар Сатир, от Спартокидите. Гръцкият писател Полиен разказва следното за Хекатей: Той бил женен, за меотидянката Тиргатао, но бил детрониран. Тогава Хекатей се обърнал за помощ към Сатир. А Сатир, в отговор на предишната подкрепа и понеже искал да засили влиянието си в Синд, му помогнал да въстанови престола си, като скрепил дружбата помежду им, давайки на Хекатей за жена дъщеря си. Бившата царица Тиргатао била затворена в кула. Тя, казват, измамвайки стражата, успяла да избяга при хиксоматите, където имала роднини. Низвергнатата царица, казват, вдигнала на „бунт” меотските племена и опустошила Синд. Археолозите предполагат, че по време на тази война Тиргатао разрушила столицата на Синдското царство. Царете на Боспор и Синд успяли да си откупят временно мир, като дали на Тиргатао за заложник сина на Сатир Метродор. Обаче, след време, по неясни причини тя отново повела своите войски. С цената на пребогати дарове и прекланяйки се лично пред Тиргатао, престолонаследникът на починалия Сатир – Горгхип успял да откупи мира за Боспор. А по-късно, казват историците, Синд станал част от Боспорското царство (5, стр. 53).

          1.5. В тези събития неяснотите са много: Какви били прегрешенията на Хекатей, заради които бил детрониран? Кой го детронирал? Поставянето в тъмница на Тиргатао, говори, че тя имала някаква връзка с детронирането на съпруга си. Това, че една бивша царица, бегълка, без средства е успяла да събере войска, с която да „постави на колене” две икономически стабилни царства, указва, че зад нея са стояли не просто някакви местни велможи, още повече някакъв провинциален меотски род. За нейното силно влияние говори и сведението, че тя сформира силен военен контингент. Резултатът от войната между нея и двете царства категорично показва, че силата която я подкрепяла била значителна, че армията й била добре обучена и въоръжена. С една дива въстанала тълпа и без финансови средства, тя не би се справила. Превземането на добре укрепения столичен град не би могло да стане със сопи. Тази й мощ, ни навежда на мисълта, че тя е произхождала от владетелски род на могъщо царство. Това, от една страна, й осигурило харизма и средства, с които да събере голяма военна сила… А може би, самото това царство й е предоставило военен контингент, на база на който е сформирала своята армия и е сразила Хекатей и Сатир? От друга страна, появата лично на Тиргатао като водач на армията указва, че статута й не е бил на дребна провинциална принцеса.

          1.6. От древни времена е известна утвърдената практика на монархизма – признание и покровителство да се постига, чрез благословия с принцеса. И в случая нещата би следвало да са стояли така: Хекатей е получил благословия от „могъщ покровител”, която била скрепена чрез брак с Тиргатао. Тиргатао задължително е била в близки роднински връзки с този „покровител”. Този „покровител” не е персиец и не е грък. Негов предшественик е гарантирал примирителното поведение на намиращата се в апогея си Атина, през бурната 438 г.пр.н.е.,  когато се извършва преврата в Понтикапей и на престола в Боспор се възкачват Спартокидите. Във всички случаи, този „покровител” е бил заинтересован от игнорирането на Атина. Атина едва ли би се въздържала от наказателни действия, както срещу Боспорското царство и Синд, така и срещу „покровителя” им, ако той би бил от известните й опоненти сред гръцките държавици. А авторитета на Персия в Причерноморието е бил под всякакво ниво. При тези обстоятелства, единствен възможен „покровител” би бил някой от царете на наричаните от гърците „скити”. Намесата на Тиргатао в преврата най-логично е обяснима, с измяна на Хекатей към нейния роднина. От друга страна, какво е подтикнало Синд, в лицето на Хекатей и Боспор, в лицето на Сатир, да поемат този риск? Значителна част от гражданите на Понтикапей били свързани с гърците. След преврата на спартокидите тази връзка е разклатена, а и влиянието, както и мощта на Атина в периода запада. По това време на международната политическа сцена все повече изпъква укрепващата на Балканите Македонска държава. Тя влиза в конфликт, не само с гръцките държавици, но и с траките, причерноморските градове и скитите. Дали Македония „има пръст” в горната история и свързано ли е това с БългАрите? В държавата на наследниците на прогонените от Северното Причерноморие мирми-дони на Пелей и Ахил, за които Йоан Малала (17) пише, че българи били, по това време царувал Архелай (419 – 399 г.пр.н.е)… А край Кубан и Северното Причерноморие, историците за някакъв Еминак и Атей споменават, които са удостоверени по изображенията им върху древни монети (виж. Фиг. 2). Атей бил известен като „повелителят на всички скити” и всенароден герой. По неговото име приел своето прозвище Туки Айбат – Атила, преди да разпростре властта си над цяла Европа и Средна Азия…

          1.7. Според преданието, мястото на което е построен Понтикапей е посочено и подарено от царят на „скитите”. Скитите, с които воювал Дарий І и сродните им масагети, в земите на които си позволил да нахлуе Кир, както и саките, земите на синдите, Кримския полуостров и Балканите, според старобългарските източници, били част от една конфедеративна общност. И за мощта на това царство Аскъп, или Идел говори факта, че не само персите, но и изпратената от Александър Македонски, през 331 г.пр.н.е., 30 000-на армия, начело с наместника на Бригия Зопирион била поголовно разбита. Същото става и с Лизимах през 292 г.пр.н.е. Как тези „диви” скотовъди – скити, сармати, масагети, са се справили с непобедимите професионални армии на Персия и Македония? Историците не обясняват тайственото мълчание на Великата степ…

 

 

          1.8. В разказа на Полиен се говори за някакви хиксомати, при които бяга Тиргатао. Тяхната мощ е такава, че Хекатей и Сатир не могат да разчитат на активна помощ отвън. Името „хиксомати” е фонетично подобно на известните в историята хиксоси, за които не било проблем 150 години да държат под властта си много по-могъщия Египет. Това име не е етническо, а нарицателно (Ιξο[κω]ματαιος) и може да се преведе като „идващите незаконно”. А войните от Великата степ, разпростряла се от р. Дунав, до белоснежните върхове на Имеон, според потърпевшите, винаги идвали „незаконно”. Те не се съобразявали с никой. Те презирали като отстъпници от Вярата на БългАрианството и Древната БългАрска Империя гърци, перси, вавилонци и египтяни. За тях, именно господарите на Персия, Мидия, Асирия, Вавилон, Египет и гръцките градчета били ренегати, незаконно узурпирали васт. Херодот прекрасно предава думите и отношението на владетелката на масагетите Томирис, към „великия” цар на персите Кир ІІ. Египетската занат е унижена и потресена се опитва да унищожи всеки спомен за властването на хиксосите, които дошли да въстановят старото право по поречието но р. Нил. Рамзес ІІ строи новата си столица върху тяхния Аварис и укрепва с кули и много крепости именно пътя, откъдето те могат да се върнат. Херодот ни разказва и за „разходката” през VІІ-ми век пр.н.е, при която предводителя на скитите Маджи, уж прeследвайки кимерийците, се „отклонява” по пътя и 28 години господства над Мидия и Междуречието – та чак до Египет. Подобна мощ не може да се крепи само на военно превъзходство – зад нея се крие и някаква необяснена харизма…

          1.9. Съвременната цивилизация, БолгАрино, се нарича „Арийска”. Някой и дават условното название – „Индоевропейска”, но нима основателите на тази цивилизация са били само диви и безпросветни скотовъди?! Съвременните историци не се ли предоверяват на персите, които тъй твърдят, за своите сродници от север? Перси и мидийци сами казват, че и те са дошли от „Ариана веджа” – някъде от безбрежните простори между Черно море и Небесните планини; че най-великите им легендарни герои, са родени там – на север? Все още изследвачите не вярват, че „Великата Земя на Азите” е била единно държавно формирование, което се е подчинявало на строги и изключително справедливи закони и е имало развити държавни структори. Някои плахо я наричат „Номадски пакт” (Л.Гумильов). Данайците наричали цар всеки свой селски големец, но истинските царе били господарите от „Великата Земя”, пред чиито бичове се огъвали и най-организираните империи – от Хин (Китай) до Херкулесовите стълбове и прозвището дето гърцте им дали „Σκυτες” – точно „бич”, „камшик от конска кожа” значи! А коляното им с Херкулес било свързано – и с Боговете, които властвали преди него. На тази територия, казват преданията, винаги съществувала държава – могъща и непобедима. В нея е можело да се нахлуе, но тя да се владее – не! Законите й били градени хилядолетия. Преките намеси на държавния глава били изключения. Всеки местен владетел имал право на свободна воля и споровете според честта се решавали и неписания Закон. Те имали общ „Съвет на Боярите”, който избирал Кана Субиги и решавал основни въпроси на управлението. За тази държава разказва вече известната „История на Джагфар”, както и източници от много по-стари времена, на които ще се спрем надолу. Тя е възпята не само във великия епос „Сказание за Бога на водите” (Чулман толгау,) в който живялия, творил и управлявал, през ІІ-ри век пр.н.е. Кан на БългАрите Кубан, ни води в необозримото минало и който епос тепърва ще удивлява културния свят.

          1.10. Историците отнасят синдите и останалите меотски (приазовски) племена към най-старите жители на региона и считат за доказана генетичната им връзка със съвременните адиги и кабардинци (5, стр. 48 и 49,) живеещи днес по тези земи. В този район, в Предкавказието живеят и балкарците – народ носещ БългАрското име, но говорещ език формиран под силно влияние на кипчаките през средновековието. Същевременно, от историята е известно, че през този регион преминават ред други „племена”. Около 250 г.пр.н.е., от Прикаспийските степи, казват (5, стр. 45,) прииждат множество сарматски племена обединени от сираколите, които превземат Скития. Голяма част от тях отсядат в Прикавказието и по течението на р. Кубан, в северните степни пространства. Тези сираколи, или сири, според „История на Джакфар”, са род – преселници от най-древния Шумер, заселили се, през ІІ-то хил. пр.н.е. около езерото Ван, в Армения. Голяма част от тях са преселени отново от персите, по поречието на р. Аксарт в Бактра, която река получава новото си име СърДаря („на сирите, на сърите реката”,) по тяхното име (3, стр. 31 – 32). А името „съри”, „сири”, „сер(б/т/д)и„¹ означава „седемродните”, от където „сърдаря” погрешно е разбирана като „седемте реки”. Затова районът, през който текат само две голями реки, бил наричан необяснимо „Седморечие”.

          1.11. При сарматското „нахлуване” в земите на скитите няма сигурни сведения за кървави стълкновения между скити и сармати. Нещо повече, сведенията са, че „завладяните” скити, по същото време и след това, провели доста успешни и неуспешни войни, в този регион срещу гръците, Боспорското и Понтийското царства. През I в. от н.е., в Предкавказието, казват, се появяват „войствените сарматски племена” алани, които подчиняват целия Северен Кавказ – от Кабарда до Дагестан. Според Диодор Сицилийски те:”…превърнали по-голямата част от страната в пустиня.” Така стоят събитията според онези, които не познават необятната Велика Земя на Азите? Често иимената на отделни военни формирования са представяни, като отделни племена и даже народи. А истината е по-различна. Името на описаните от ранносредновековните автори алани и сармати, например, са имена на царски династии. Това станало, казват преданията (3, стр. 88,) при наследниците на кан Кубан – същият, който е автор на „Чулман толгау” („Сказание за Бога на водите”) . И аз ще си позволя да Ви предам в аванс тази история, която е подкрепена от всички исторически източници и археологически находки.

          1.12. През 146 г.пр.н.е. синът на кан Кубан – Чиляр бил свален от власт, от недоволните велики бояри (родови князе). За да се предпази от посегателства, той се установил в степите между Волга и Дон, в близост до земите на брата на жена си – княза на причерноморските скити Урусман, споменат от древните автори. А сестриният син на Урусман, синът на Чиляр, принц Елаур, или Килбур, известен от гръцките източници като Скилур, потърсил убежище в Крим. Този Скилур гърците наричат по своему „цар на скитите”, защото ръководел военните им действия. Но той не е бил „цар на скитите”, макар и с по-висок ранг от „царя на скитите” Урусман – неговият вуйчо. Наследникът на Скилур, според същите гърци, таврите водел, а след това и роксоланите… Скилур, с други думи, принц Елаур се установил в Крим и построил свое поселище, което назвал Новиград, или Новгород (известен от гръцките източници като Неапол²,) в близост до днешен Симферопол, в земите на вуйчо си, където, далеч от враговете на баща си, се чувствал в безопасност. Не само се установил, но и вложил много средства в изграждането на селището, като силно укрепен град, за което археолозите са ракрили достатъчно съхранени доказателства. Неапол, или Новиград, бил обграден от каменна стена дебела 8,5 м. и освен това имал още една – външна стена, успоредна на главната. В близост до външната стена археолозите са открили мавзолей, в който, както казват преданията Елаур (Килбур, Скилур) погребал баща си Чиляр, когато той починал. Погребението не е пищно, защото, макар и високопоставен, Чиляр не бил вече кан на Аскъп. Археолозите открили множество грънчарски работилници, житни ями и воденични камъни, което говори за активната стопанска дейност в града. На един надпис, посветен на някой си Посидий от о. Родос се казва, че по поръчение на цар Скилур (Килбур) му била поверена охраната на Олбия от пирати (8, стр. 365,) като наварх на морските пътища.

          1.12.а. Елаур (Килбур, или Скилур) не бил доволен от стопанската дейност в гръцките градове, от които той събирал данъци. Тъй наречените гръцки градове, били свободни търговски зони, устроени със съгласието на местните власти. Но когато законите и правилата се нарушавали, когато тези зони не се управлявали успешно, върховната власт се налагало да слага ред. Безредието и неефетивното управление принудили принц Скилур да поеме упралението над Олбия и местните жители останали доволни от това. Той се намесил в делата и на Херсон (днес Севастопол,) но местната гръцка знат, която преобладавала, не останала доволна, защото вече трябвало да си плащат данъците, а и за комбините с държавните чиновници от Скития трябвало да отговарят. Обаче натискът, който оказвали недоволните князе върху сваления кан Чиляр, от династията Сармат, го принудил, със своите полувоенни формирования (тъй наречените сармати,) да се придвижи навътре в земите на поддържащия го Урузман и неговите „скити” (по скитски му те си се наричали „асгузи”, или „ашкузи” – „деца, синове на Аз” – на Всевисшния, или на изгрева³). Затова и така наричаните от гърците „скити” приели настаняването по тяхните земи на споменатите от историците „сарматски племена” – а пасища за стадата им имало много. В мирно време, законът не позволявал дори на кана субиги да навлиза в земите на своите князе, без предварително предизвестие и съгласие от тяхна страна. Но кан Чиляр и неговите „сармати” имали такова от брата на жена му. Същевременно, тази политическата несигурност, възможността да си спечели допълнителни външни врагове и финансови съображения го накарали да въспре синът си Елаур от изостряне на конфликта с Херсон. Казно е, че сарматите оказали натиск върху скитите да се оттеглят от Херсон. Абдикирането на Чиляр, довело до шестгодишно безвластие и размирици в Аскъп (Идел). Това окуражило прогръцката аристокрация на Понтикапей и Боспорското царство отказало да плаща дължимите данъци, като потърсило подкрепата на Синоп – Понтийското царство в Мала Азия, с което Понтикапей подържал активни търговски и политически взаимоотношения. В тези години кан Чиляр умира и неговият син Елаур го погребва в Новиград (Неапол).

          1.14. През 140 г.пр.н.е., изместения от своите сродници от властта принц Алан, син на Сувар-Маджи и внук на кан Кубан, с помощтта на братовчед си Елаур (Килбур, или Скилур) се възкачва на престола и въстановява реда в страната. Алан обявява, в знак на признателност, Елаур и неговите наследници за автономни управители на цяла Скития и му дава за жена дъщеря си Уз-бике (3, стр. 88). Но на свадбеното тържество, проведено край река Кубан, те биват изненадващо нападнати от царя на Боспор Перисад (наречен от българите Тама-Див). При нападението Перисад успява да отвлече малолетния син на Алан Саумак (Сакмар,) който гръцките източници и археологически надписи наричат Савмак. Това предизвиква пламването на война. Скилур превзема няколко града в югоизточен Крим и заедно с братовчед си – синът на Урузман Таш-Баш („твърдоглавия”, „каменна глава”,) тръгват към Понтикапей. Армията на Боспорци е разбита и Перисад е принуден да върне Саумак. Тогава Перисад изпраща в Синоп пратеничество и започва да уговаря с Митридат VІ Евпатор условията, той да се намеси в конфликта. Херсон също търси сигурност от Митридат. Тези уговорки стават известни на Алан и той отново изпраща наказателени отряди срещу кримските градове. Скитите, начело с Таш-Баш и синът на Скилур Балак (в гръцките източници Палак,) обсаждат Херсон. През 110 г.пр.н.е., голяма армия начело с пълководеца на Понтийското царство Диофант идва в помощ на Херсонес. Войната взима сериозни размери. Скитите на Таш-Баш („каменната глава”, „твърдоглавия”) са разбити.

          1.15. Историкът Апиан описва тази война, продължила няколко години, достатъчно подробно. Известен е и голям благодарствен надпис, върху статуята на Диофант, издигната от херсонесци, информираща за тези събития. Диофант укрепил едно селище на херсонесци в западен Крим и го нарекъл Евпатория. То станало база за следващите му бойни действия. Той разбил таврите водени от Балак и ги прогонил в планините. След това се отправил към Понтикапей, който бил обсаден от „скитите” и през 108 г.пр.н.е. отново постигнал победа. Перисад тържествувал, но, след като Диофант се завърнал в Понт, Алан отново изпратил бойни отряди и подновил войната. Перисад пак се обърнал за помощ към Митридат и нова голяма армия начело с Диофант му дошла на помощ. Обсаденият Херсон бил освободен. Но Балак и Саумак повели голяма армия набрана измежду роксоланите, стануващи между Днепър и Дон, към непокорния град. Сражението било грандиозно и жестоко. В боя Балак, който се биел начело загива, а Саумак е пленен. Българската войска останала без водачи, е принудена да се оттегли. Алан научавайки за поражението и новото пленяване на синът му Саумак умира. Диофант превзема Новиград (Неапол) и го опустошава. След това се насочва към Понтикапей и тържествено влиза в него. Перисад, който съзнава, че народа му не го поддържа, сам предава цялата власт на победителя. Саумак – престолонаследникът е заложник за спокойствието на Диофант, но чужденеца скоро разбира, каква грешка е допуснал, отвеждайки Саумак в Понтикапей. Макар и пленен, принцът е сред българи, сред свои сънародници…

          1.16. Събитията край Меотида (Азовско море,) БългАрино, описващи съдбата на нашите забравени предци, от които кръвта ни иде, не спират до тук. Саумак, който „историците” наричат „царски роб” (8, стр. 368,) не помисляйки дори, че робът цар да стане и през ум не може да му мине, вдига на бунт своите сънародници – синди, меоти, таври, скити, сармати, алани – все БолгАри. Надписът въру статуята на Диофант, макар и увреден, буквално казва: „… скитите начело със Савмак извършиха държавен преврат.”  Въстанниците превзели Понтикапей и Теодосия, убили предателя и родоотстъпник Перисад, а Диофант едва успял да избяга с херсонски кораб. Това бягство се оказало фатално… Диофант се завърнал в „Скития” с нова огромна армия и флот, и „въстанието” било потушено. Понтиецът се опрял на продажните гръцки колонисти и въстановил властта си. Саумак бил пленен отново – та кой може да избяга от съдбата си – и е откаран този път в Синоп, където умира. Българите откупили останките на царствения покойник и го погребали подобаващо. Тогава на българският престол, казват преданията (3, стр. 89,) бил издигнат синът на Балак, внук на Елаур, правнук на Чиляр, праправнук на Кубан, прозван Саръчин (107 – 65 г.пр.н.е.).

          1.17. Саръчин („благородния”, „от царския род”) не успял да въстанови българските владения в Крим, но и Митридат не устоял. На историческата сцена в Северното Причерноморие се появили римляните. Митридат, когато бил разбит от Рим, избягал в Боспорското царство, надявайки се да събере там сили за нова борба. Но Саръчин подтикнал народа в Боспор да въстане срещу него. Виждайки, че няма да намерят подкрепа, синът на Митридат Фарнак и гръцката знат се предали на волята на римляните, а Митридат се отровил, за да не попадне жив в ръцете на враговете си. Римляните завзели необезспокоявани Крим и Таман. „Скитските” дружини не се отзовали на време и Саръчин бил принуден да признае римските завоевания. Но това отстъпление било временно. Неговият син Бершуд Котраг, или Керч Котраг (65 – 21 г.пр.н.е.) разпоредил на „котрагите”, начело с Алабуга Инеш, потомък от старата царска династия на Сарматите, негов братовчед, да атакуват римските владения. Котрагите успяли да завземат много градове, но не успяли да прогонят римляните. А Аскъп, или Идел започнали да я наричат Алания („Поляния”). Тогава, р. Волга и реките в басейна й започнали да носят старото име на Аскъп – Идел, щото този район винаги е бил Идел – „Царството на седемте БългАрски рода”.

          1.18. След Котраг властта наследил Парсиян, или Баржил (21 – 5 г.пр.н.е.,) след него Сувар (5 г пр.н.е – 23 г.) и Кумук (23 – 46 г.). Но едва Барин (46 – 106 г.,) през дългото си управление, успял да отмъсти за предателството спрямо Саумак. Той обсадил Херсонес, отрязал главата на статуята на Диофант и я принесал на могилата на Саумак. Неговите походи дали основания на Диодор Сицилийски да напише, че аланите:”…превърнали по-голямата част от страната в пустиня.”, но нещата, както виждате, са били малко по-различни. Затова присъствието на „сармати” и „алани” в Прикавказието, не довело до промени в общия характер на културата в региона, защото те един народ били. Гробниците от Причерноморието и Средна Азия едни и същи били – митологията и куртурата им – също. Не неведоми номадски племена, а БългАрски дружини, набирани основно от скотовъдите, имащи разнороден състав, но винаги водени от благородни БългАрски богатири и носещи имена, според името на своя водач, или местостануването си, обхождали цялата Страна. И ако изследвачите се съобразяваха с това, не би се получил невероятният етнически хаос в историята на Европа в началото на І-то хилядолетие. С „идването на аланите”, което име означава „поляни”, раздвижването в Причерноморието не свършва.

          1.19. Михаил Сирийски ни разказва една легенда, взаимствана според Маркварт (9, стр. 485) от „Църковна история” на сирийския писател Йоан Ефески, за прехода на тримата братя Булгар, Хазар и Барсил, дошли за 65 дни от планините Имеон, с 30 000 бойци, в Припонтийските (Черноморски) степи. Тази история, привнесена в хронологията на реалните събития, е фиксирана върху съществения факт, че барсили и хазари идват като паравоенни формирования, от долините в подножието на планините Имеон, установяват се край устието на р. Волга, а старшият им „брат” Булгар „получил” от император Маврикий (582 – 602 г.г.) Горна и Долна Мизия, и Дакия. Той разбил аварите и „тези скити ромеите нарекли българи”. Хазарите, които паралелно се явяват в историята с барсилите, както разказва кул Гали, са онези „шумерски българи” сири, или съри и няколко кипчакски рода от Седморечието (3, стр. 31). Барсилите (кипчакските наборници) потъват мимолетно във времето. Хазарите също „безследно” изчезват, след разбиването на Хазарската империя, през Х-ти век. Арабските автори ибн Руста и Гардизи съобщават, че барсилите представляват едно от подразделенията на волжките българи (10, стр. 87). А в едно свое писмо, хазарският каган Йосиф съобщава имената на 10-ма легендарни братя, произлизащи от общият им родоначалник Тогарма, сред които са Барсил, Хазар и Булгар (16, стр. 74). За характера на тези „племена” говорят сведенията, че хазари и барсили били наемани, което е естествено за същността им, във войните между персийските династии (11, стр. 26). В 227 г., казват, през Албания (в Кавказ,) вихрено преминават нови войствени „племена” – утигури и сабири, които се настаняват южно от барсилите. Сабирите са набрани от западносибирските степи измежду угрите, а утигурите от днешен Афганистан, където един от главните им градове в Кушан (днес Афганистан) бил Кара-Булгар (днес КаБул). Сабирите, казват, били угро-самодийски народ. От този народ живял в южните райони на Западен Сибир и до Приуралието, произлизат марите и маджарите, или (Х)унГарци („войни на хоните”). През 156 – 158 г.г., тези угри приютяват повсеместно побягналите отломки от елита на някога великата Империя Хун-Ну… Каква ли неволя е гонела тези хора, та всичко по Старата Земя на Азите коренно се променило? Те говорели прототюркски език, но били тотално откъснати от своя народ. И за това от „народа си” били низвергнати… През 350 г., намерилите убежище в Приуралието хони и тяхните домакини, говорят историците, се спускат към земите на синдите, налагайки волята си над „аланите” и другите народи по пътя си, но пропускат, че и раздвижването в Причерноморието, през ІІ-ри век, също е тяхно дело. Така в историята започва да се говори за „хуните”… И изневиделица българи се споменават… И не само се споменават, но и за Стара Велика България се говори… И до днес няма никой, който да ти обясни това смислено, БългАрино!

          1.20. Затова отново ще си позволя в аванс, да ти разкажа още малко от нашата история – така ще свържем времето от кан Кубан до годините, от които започва „Именника на БългАрските Канове”: През 150 г. Българският кан Артан, с прозвище Таш-Баш4) (от кипчакското „таш” – „камък”, „твърд”, „жесток”, „коравосърдечен” и „баш” – „глава”, „главатар”, „връх”, „начало”,) чийто характер отговарял напълно на прозвището му, бил подведен от сестра си Буляр-киз и недоволните от твърдоглавото му управление бояри, да влезе в двубой с Агарджа, или Ага Ружа. Ага Ружа бил изгнанник от Хун-Ну, от царският род Дуло и бил назначен от Артан за военноначалник на отряд войни, наети измежду бегълците от разрушената Империя и угрите. В този двубой, казват, Артан Таш-Баш загинал. Сестра му Буляр-Киз се оженила за Агарджа (Ага Ружа) и така го легитимирала като престолонаследник на Идел, или Алания. А синът на Таш-Баш, Шад Банат избягал в Кавказките планини с отряд от хиляда бойци (3 стр. 89). В една друга версия, записана в „История на Джагфар”, където е цитиран текст от „Книга на хоните” на мир Гали се казва, макар и с малко объркана хронология, че при пристигането на първите хони, край Волга, в Идел царувал Джоке Утиг от хонският (именският) род Буляр. Този последен „утигски владетел (владетел на утигите) …имал непредпазливостта да подпали гнездото на змея Барадж (тотема на хоните), в угода на жена си – мурдаска, поискала от него на това място да построи град. В огъня загинали всички деца на Барадж, освен едно, а самият той отлетял и казал на прощаване на Джоке Утиг: „Аз винаги съм бил покровител на хоните – и ще остана. Но ти за своето злодеяние ще умреш от ухапването на моя последен син, а всичките ти деца ще бъдат убити.” Но този господар не само не се изплашил, а напротив – по нов съвет на жена си, се заел с търсене на хонските съкровища, в могилите на предците си. И ето, когато разкопал една могила, от земята, вместо човешки – се появили конски кости. Това бил предупредителен знак на Тангра, но Джоке Утиг не разбрал това и продължил да копае. Тогава, изпод костите изпълзяла змия и ухапала господаря, от което той незабавно умрял… Неговите деца започнали да враждуват помежду си, а след това не желаейки да предадат властта на който и да било от другите, взели и предали царството на Булюмар…” (1, стр. 10 и 11). Този разказ е изпълнен със символика и макар да се споменава Булюмар, който основава втората хонска династия, взаимства елементи от основаването на първата хонска династия. Разказът продължава, разказвайки за потомците на последния утигски владетел. Този разказ и казаното в готските саги – „Ostgotische Heldensage” (18, стр. 133) звучат в изключителен синхрон, но за него по-късно.

          1.21. Агарджа, или Ага Ружа (150 – 189 г.) поставил началото на Първата хонска династия, която сменила династията Алан в БългАрската държава. Първите сведения за хуните в Европа са от ІІ-ри век – в стихотворна форма (160 г.) на Дионисий Периегет (20, т.І, стр. 186) и в „Географическо ръководство” на Клавдий Птолемей (20, т. І, стр. 232). Изследвачите „заселват” хуните по това време, ту на левият бряг на р. Днепър (Бористенес,) ту в Северното Причерноморие, ту на десния, или левия бряг на р. Днестър (Тирас), ту в Кумо-Маничката низина и долното течение на р. Кубан. И трябва да Ви кажа, че всички са прави – но защо?.. Ага Ружа се наложило да решава няколко много сложни задачи: от север, по поречието на р.Висла нахлули гладни готи, които изтласкали на юг местните германски племена; да отблъсне инвазията на Таншихай, водача на въстаналите роби – сянбите, които са предци на тюрките и монголите, идващи от земите на разгромената Империя Хун-Ну; същевременно, в Приднестровието, местният княз на роксоланите (роксуланите) Урус, от старият царски род Алан, се обявил за самостоятелен владетел. Историята не е многословна и по тези въпроси, но се знае, че и през 156 – 158 г и през 168 – 170 г., когато, според китайските източници, са двата голями похода на Таншихай на запад, неговата неудържима конница не се появила отсам Волга. А готите разбили Урус (известен от готските легенди и като Бож,) и той загинал в боя с тях. Тогава неговите хора, в израз на почитта си, приели неговото име – „уруси”, или „руси”, но преклонили глави пред Ага Ружа и го призовали на помощ. Как готите били укротени историята не казва, но казва, че дружините на „владетеля на земите“ Ружа, или така наречените от авторите хуни, записали своето присъствие в степите от Кубан до Приднестровието. А готите се появяват, като основна бойна единица в българските („скитските”) дружини. Ага Ружа бил наследен от синът му Тухча Борис (189 – 210 г.,) той – от неговият син Барак (210 – 235 г.). Четвъртият кан от тази династия Барънджар (235 – 271 г.,) син на Барак, успял най-после да въстанови българските владения в Крим и Таман, както и да вразуми онези в Прикавказието, които не зачитали централната власт. Затова старите автори поставяли името хуни тук и там. Тогава се появили и имената на утигури и сабири. През 251 г., Барънджар, с котрагите разбил римският император Деций, който загинал в тази битка?!. Но, момент…

          1.22. Латинския историк Йордан, писал своята „ Гетика” през 551 г., по случая казва, че някой си Книб (крал на готите) направил много за опустошението на Мизия. Със 70 000 войни той потеглил към Нове (Свищов) и след ред маневри, разбил войските на император Деций край Берое (Стара Загора). След това превзел Филипопол (Пловдив). Описвайки събитията, накрая Йордан казва: „Под Абритт, град в Мизия (този град изследвачите припознават като Разград – 12.а, стр. 257, бел. 332), той (Деций – бел.авт.) бил обкръжен от готите и убит…” (12.а., стр. 81 и стр.139-140, текст 104). Обаче, според по-старите автори, за които тези събития са по-близки във времето, това са сторили отстъпвайки онези „скити”, които обсаждали Филипопол (Dexipp, fr. 16,) а според Зосим – „онези скити, които започнали да опустошават разните местности в Тракия” (Zosim, I, 23, 1). И двамата автори, казвайки „скити” имат предвид всички участници в нахлуването. Те са „готи” само при Йордан и неговите тълкуватели. От друга страна, Йордан унифицира готите с гетите, който са „скити” и далеч, далеч на изток – в Туран се наричат „бели гети” – „массагети”, или „дайки”, а в Приднепровието, Добруджа, Влахия, Карпатите и до р. Тиса – „даки” (от старогръцкото „δακος” – „които хапят”, „зверове”) и гети. Греши ли Йордан – едва ли!? Иска да възвеличи готите, приписвайки им славната история на гетите?.. Защо? Това е политика. Рим загивайки търси своите съюзници и възхвалява онези които са му служили. Преди да станат съюзници на Рим, никой с увереност не маже да удостовери, че готите са действали самостоятелно. Кой е този Книб, или може би Книзд?.. Съществуването му не е установено. Не е установено реална личност ли е и също, кой е повелителя на готите преди него… Осторгот? Може би ОстТурГот („източният повелител над готите”)?.. Интересна информация, за взаимоотношенията мужду готите и останалите жители на степите, ни дава известието от „История на Августите”, в която за император Максимин (235 – 238 г.г.) пише че баща му бил от земите на готите, а майка му била аланка. Между 255 г. и 275 г. бораните, съвместно с готите извършват ред походи в Мала Азия. Защо някои авторите определят тези походи, като походи на готите, след като такива категорични сведения няма? Няма сведения и кой ги води? Има и още един въпрос, който няма отговор:Дали тези „племена” на своя глава извършват походите си, или са изпълнявали нечия върховна повеля? Мълчание има и по въпроса, какво сплотява готи, гепиди, вандали, алани и т.н. в следващите им съвместни действия? Отговори на тези въпроси ще получиш, БолгАрино, в следващите Свитъци. Това е известното…

          1.23. А ти си отговори на следното: Как тези „диваци”, по тези „бездържавни степи”, показали такава стройна организация, че най-организираната европейска държава за онова време – Римската империя, която громяла гали, германи, перси, гърци, македонци и египтяни, до сблъсъка си с Великата степ, след това се разтреперила от нея? „Разпасани пълчища”, често пъти без числено превъзходство, пердашели железните армии на непобедимия Рим!? Но да се върнем към темата… Гладът, натрупаните проблеми и натискът от всички страни принудили дуловци от Първата хонска династия да поведат нова политика в Идел… Те разчупили традициите и съсловията. Държавните и военни постове станали достъпни за кадърните, а не само за „благородните”. Регламентирали набраните БолГарски отряди за пари да се бият, а не само за честа и славата БолгАрска. Възродили древните традиции, за единството на дружината, на народа и символа на това единство – „бълка”. Първоначално това взривило духът на народа. Войни започнали да се наемат всички и най-вече измежду най-изпадналите и бедните, на които цялото естество зейвало при мисълта за всевъзможните предлагани им от възвишеният кан блага, че ще може да грабят и в миг да забогатеят… Те зарязвали земя, стада, род и доскоро аутсайдери, окрилени политали заслепени от златното слънце на мрака… Тръгвали цели родове. Народ, който хилядолетия живеел тихо и превит според традициите налагани от „благородните”, изведнъж полетял на крилете на благите обещания… Чужди и свои ставали РоксУлани, АгаЧири, Боиски (войски) и всякакви „гари”, „гури”, „кури”, „чури”, „чири”, „джури”, „дури” (всички в общ смисъл на войни,) „узи” (стрелци,) „АнЧии” („охранители на украйнините”). Имената на такива обединени дружини даже останали през вековете: „готи и алани” –  „каталуни”(готалуни), „вандали и узи” – „андалузи” (вандалузи) и т.н., и т.н…

          1.24. След Барънджар, казват преданията (3, стр. 90,) управлявали Кермес, а после Кешет-Барадж, Алтъш и Кама-Батир Маджар, но противоречията на вечно алчните за власт, или нека приемем – на вечно желаещите да покажат, че са по- и най-, управници разрушило единството и Държавата отново се разделила на шест парчета, изпадайки в криза… Обединените от общата идея за бърз възход разнородни люде, започнали да търсят своята сигурност, при доскорошния противник – Рим. А Рим възприел политиката на дуловци. И Рим плащал… При Маджар служел един хонски принц от родът Дуло на име Баламир, известен също и като Будимир, Баламбер и Булимар. Този приц залюбил и с упорство успял да спечели сърцето на дъщерята на Маджар Туран-бике. Принцесата останала в историята под името царица Турандот, а Баламир, като легендарния за народите, които днес се зовят руси Будимир. Баламбер успял да се ожени за Туран-бике и понеже тя получила наследствените права, той спечелил и българският престол, с което сложил началото на Втората хонска династия. Тази династия оставила най-впечатляващи следи в Европейската история и прекроила изцяло континента. Нейната воля се слушала от Туран до Албион. Управленито на Баламбер (363 – 378 г.) не започнало удачно. Годината не била урожайна и глад отново настъпил по Поволжието. Князете от старата аланска династия пречели на снабдяването с жито и всичко говорело, че държавата окончателно ще се разпадне. „Да тръгне кана на запад го заставил глада.” (1, стр.11)

          1.25. До тук нахвърляхме, как известните, а също така и до скоро неизвестните, и в интерес на истината, все още не напълно доказали своя произход и достоверност източници представят историята на безбрежните простори от Черно море, до „Седморечието” и от Кавказ до Ледовития океан, във вековете, около началото на Новата ера. Първият писмен документ, който е признат за антентичен, удостоверяващ името „Vulgares”, или „българи” (19, стр. 105) е от 354 г., но и той не е прочетен както трябва. Един от изследвачите на този сборник (Х. Щерн) предполага, че той е писан през 353 г., като ХV-ти раздел, който ни интересува, представлява латински превод на гръцка хроника, на накой си Иполит, датирана от 230 г. (24, стр. 46 и 114). Ако това е вярно и ако се чете буквално текста му, следва че българите имат сармато-алански произход (21, стр. 10; 22, стр. 169; 23, стр. 41). Но ако тълкуваме по-точно текста: сармати, алани и т.н. – все за БългАри иде реч. Живеещите съвместно с арите в Туран кипчаки – „оймеките”, или преведено „кучетата” – получили право и те към БолгАрите да се числят. Но те били сабани (шабани – демек овчари) и такива си остали. Според цитираният по-горе хронограф, името българи е записано след имената сармати и алани. Според изследвачите на текста, между тези народи има родство. Затова и поставям въпроса: Вписването на последно място на името „Vulgares”, не значи ли, че „всички упоменати по-напред са българи”, или „които са българи”? Къде изчезват скити, синди, сармати, алани, барсили, сабири, утигури, хуни и т.н., и т.н. и накрая вместо всички тях се явяват българите и тяхната Стара Велика България?.. Въпроси, които се въртят без отговори. Откъде идва името „българи”, какво значи, за да е ясно, може ли то да е събирателно име на всички тези „народи”? И вместо отговори на предните въпроси, се раждат недоразуменията – българите тюрки ли сме, славяни ли сме?.. На тези недоразумения, БългАрино, не ще ти отговоря с простото „да”, или „не”, защото ти със сърцето си и със собствения си разум трябва да си отговориш!

          1.26. Но знай, БолгАрино, че тюрките се явяват на историческата сцена 100 години след появата на споменатия по-горе документ, упоменаващ името „българи”! Тюрките се пръкват за пръв път към средата на V-ти век, в северните покрайнини на Гоби. Етногенезисът им се развива още в продължение на 100 години. Началото на първата държава на тюрки е поставено през 552 г. (25, стр. 28). Генеалогичната им тотемистична легенда е тотална заемка от хунорската, или по-скоро на БългАрска „легенда за княз Казан” и древноарийския тотем вълка. В основата на езика им е протокитайският – сянбийски език, в който присъстват множество фундаментални арийски езикови заемки, от хилядолетията властване на арите над тях, което е пропило и цялата им митология. Та и словообразуващата морфема на името им „турки” е с арийски произход. Фонетичната блозост на имената „тюрки” и „Туран” е подвеждаща. Славяните пък се явяват в историята с началото на VІІ-ми век и нелепо е да се припознават ту като склави, ту като венеди. Защото появата на славяните е изцяло свързана с БългАрите и брата на кан Кубрат – СамБат. Славяните не са едно племе. Името им е една от формите на името БолгАри – „болги” – „славни”. А тъй ги назовал СамБат – тяхният предводител. Тъй, че знай и помни, БългАрино, както и ти, о, неразумний юроде…, че баща ти не може да произхожда от внуците на братовчедите ти и стига си бъркал времената! Историята следва хода на времето, затова тя се чете успешно, единствено и само от миналото към съвремието!.. Затуй към самото Начало сме тръгнали, по сумрачните пътеки, в дълбините на времето. Затуй и ровим Земята – черната… Затова, БолгАрино, да продължим нататък, дорде стигнем до началото на нашето начало и извървим Великият път на БолгАрите до дните ни, за да продължим напред…

          1.27. В езиково отношение, А.Х.Гютербок намира вероятна връзката между езика на абхазо-адигите, с този на най-старите жители на Мала Азия – хатите (26, стр. 15), чийто език днес науката условно нарича “хатили”. Откъдето следва извода: след като абхазо-адигите са наследници на синдите, а езикът им е сроден с този на хатите, вероятна е родствена връзка и между синди, и хати. А хатите са в основата на етническия субстракт на хетите. Те пък от един род с кимерийците били. А казват: „кимерийците – клон на синдите” (1, стр. 11). В езиците на народите от Абхазия до Дагестан се срещат много думи, които са ни известни от нашите предци, създали Дунавска България. И как да бъде иначе, след като през VII в. земите на синдите и целия Северен Кавказ са част от Стара Велика България на Кана Субиги Кубрата… Интересно звучи прозвището “стара”, след като етнонима “българи” в региона, известните ни историческите източници упоменават относително късно. (Имам предвид хронографа от 354 г.). Край морето, на Таманския полуостров, в центъра на земите на синдите, издигала крепостните си стени Фанагория, или както казват Банджа. Но дали тя е столица на “Кубратова България” – и това е въпрос? Синдите вече не се споменават, а българите от тези времена, както в по-стари времена синдите, били известни като износители на редките видове азовска риба мурзули и ксистон. Последната даже е наричана “българска риба”. С няколко думи – живеят кимерийци, синди, нахлуват скити, сармати, алани, хуни и накрая се говори за българи и тяхната “Стара България”, която в исторически план, би следвало да е “пеленаче”. Името на синдите, както и тези на другите споменати народи, потъват в небитието, но ясни сведения за тяхното изтребление няма. Изчезват имена, нови научаваме, разпадат се държави, но хората остават, народът се не губи… Самобитността на местната култура се съхранява, въпреки нахлулите “нови” народи, които се настаняват някак, като в стара бащина земя.

          1.28. Предполагаемата лингвистична връзка на абхазо-адигите с хатите, които са в основата на етническия субстракт на хетите, чиято до преди век незнайна, но велика държава, съгласно историческите източници, просъществувала в Мала Азия от XVIII в.пр.н.е., до VII в.пр.н.е., както и генетичната връзка между абхазо-адигите и синдите дава основания да се предполага, че синдите са формирани като народ далеч преди II-то хил. пр.н.е. и със сигурност преди VI в.пр.н.е. са населявали Приазовския край. Но разширим ли погледа си, ще видим, че и за други синди историята знае… Затова, да продължим към…

          Слой втори

          2.1. Следвайки топонима “синд”, ние го откриваме и много далеч на изток, по обширните територии на Евразия. Областта в Западен Китай, обхващаща Джунгария, Кашгария и райони от планините Алтай, Тиен Шан и Памир се нарича Синдцзян… Може би това е фонетично съвпадение?.. Областта в долното течение на р. Инд и до днес се зове Синд. Планините ограждащи от север и северозапад долината на р.Инд носят името Хиндукуш5) А не може да убегне от внимание, че имената “синд”, “хинд” и “инд” са фонетични форми на една морфема. Тази морфема с названието на вълка е свързана. В района на Синд и по горното течение на р. Инд са разкрити над 70 културни средища на древна Индия (Синдия), датирани от около 2500 г. пр.н.е. до 1500 г. пр.н.е. Най-известни от тях са Мохенджо Даро, Хараппа, Лотхал, Калибанган, Рупар, Суткаген Дор и др. (виж картата на фиг. 3). В Мохенджо Даро е открит древен календар, подобен на древнобългарския – включващ дванадесетгодишен цикъл, в който се срещат наименования като: “ел” – първи (българското “елем”), “вел” – трети (българското “вечем”). В надписите фигурират думи като: ”кан”, “кави”, “кавкан”, “кулор” и т. н. За съжаление, писмеността и езика на тази древна култура все още не са изяснени напълно… Но, защо ли да те убеждавам, българино, че словата на предците ни най-лесно с българското слово се разчитат. Остава някой да се сети за това… А то – нашето слово, от езика на девите – на древните с(ш)амани и камове произтича…

          2.2. Какво е установила науката, вървейки по етнолингвистичната следа? Народите живеещи в този регион – в Иран, Афганистан, Пакистан, Синдзян и Северна Индия, са етнически и лингвистично свързани с европейските народи.

 

                         Фиг. 3 Синд в Древна Индия

 

 

       Съвременната историческа наука в случая ползува наименованието “индоевропейци”, с което условно се обединяват етнически и лингвистично близки народи, населяващи голяма част от днешния цивилизован свят. Тази територия някак си е разкъсана от Алтай, през Туран, или Седморечието, в южна посока към Каспийско море, от народи наричани тюркски. Преди повече от век някои германски езиковеди (27) налагали термина “индогермански”, считайки, че индийците са най-източния, а германците – най-западния клон от тази общност. Но днес е известно, че „индоевропейското” пространство е значително по-обширно. Тези народи са сътворили всичко съществено в човешката цивилизация. Те са цвета на миналото, плода на съвремието и семето на бъдещето.

          2.3. К. Бургман, като изследва най-подробно историческата граматика на “индоевропейските” езици, установява, че те имат общ произход. Или, някога, в дълбока древност, е съществувал единен протоезик и съответно единен “протоиндоевропейски” народ. В последствие, когато “протоиндоевропейският” народ се разделя, както говорят и древнобългарските предания, през вековете се е породило “индоевропейското” етнолингвистично многообразие. Древният ни език в основата си се градял върху едносрични морфеми, в които гласната в повечето случаи е променлива, затуй и в писмената по-късно, често не се вписвали. Тези едносрични възгласи имат естествен емоционален произход. Такава е началната фаза в развитието на всеки език и тя най-лесно се проумява с душата. Тези „протоморфеми” имат едно, или друго присъствие, във всички „индоевропейски” езици, което указва тяхната фундаменталност. Най-новите изследвания в областта на “индоевропейското” езикознание свидетелстват, че през III хил. пр. н. е. общият “протоиндоевропейски” език вече не е съществувал. На обширните територии, които “индоевропейските” народи заемали се ползвали диалекти, които се различавали в голяма степен един от друг (28, стр. 15). Или, ако се говори за “протоиндоевропейски” народ, то той трябва да се търси във времето далеч преди III хил. пр. н. е. – някъде преди “историческите” времена, където ни водят и древните български предания и легенди. Смесването на „индоевропейците” с други народи, особено в южна и източна посока е силно изразено. Затова езиците на много народи носят следи, от един или друг стадий от развитието на „протоиндоевропейския” език, макар етнически да са различни от „протоиндоевропейците”. Обратното също е валидно. Хилядолетията, които тежът над човека са много и „странни са пътищата божии”.

          2.4. Сред историците първоначално доминирало мнението, че прародината на “протоиндоевропейците” трябва да се търси в Азия. Използвайки сравнителното историческо езикознание, археологическите находки и палеоантропологическите изследвания те се “ровели” по територията на Иран, покрай Каспийско море, в Бактрия, по долините на р. Окс 6) и р. Аксарт 7), по високите плата между Хиндукуш и Белурдаг. Но след като се установило, че народите на днешни Афганистан, Пакистан и Иран са пришелци в обитаваните от тях земи, тази хипотеза била отхвърлена. Археологическите, лингвистичните и исторически материали доказали: че “индоевропейското” население в обследваните територии на Азия не е автохонно; че староиндийския език – санскрита, по своя строеж и вокална система, не е най-стария “индоевропейски” език. Тогава изследванията се насочили в друга посока – към Европа. Установено е, примерно, че езика на древните елини, е с по-стара вокална система от санскрита. Повечето съвременни учени считат, че родината на “протоиндоевропейците” е Югоизточна Европа (28, стр. 15). Посочват се земите северно от Кавказките планини и Черно море, на запад до Карпатите и Средна Европа, Балканите и на изток до Уралските планини и р. Урал. Но това е твърде обширна територия за единен народ. Счита се също, че заемането на тези земи е станало от юг на север, като северни съседи на “протоиндоевропейците” били фините, а южни – кавказките и малоазиатски народи. А те какви са?..

          2.5. Сред „индоевропейската” общност има група народи, условно определени като “индоирански”. Те са наричани още “ари” или “арийци”. Границите на това понятие често се размиват, като понякога то се ползва като синоним на “индоевропейци”. Но не всички “индоевропейци” са арийци. Арийци не е условно, а конкретно прозвище на народ, със своя история и родина. Авторите на Ведите, в текстовете наричат себе си и своя народ „аря”. Останалите са „дасиу”. Те идват в Индия от северозапад. Относно древните ари историческите сведения са недостатъчни. Останали са митове и легенди. А може би няма достатъчно сериозни изследвания?.. За арийци се считат народите на Иран, Авганистан, Пакистан и Северна Индия, но по тяхните земи арите са пришелци, които се включват в местния етнически субстракт. Арийци населявали и Средна Азия, но днес не е така. Някои „учени” считат само посочените горе народи за „ари”, макар именно в тях малко „арийска кръв” да е остала. В етногенезиса на всички тези народи участват арите, но арите са народ много по-древен и различен от съвременните жители на тези територии, затова условното наименование „индо-иранци” е некоректно, като синоним на „ари”. Индийци и иранци са много по-късен продукт на арите и не обхващат всички арийски народи. По териториите на днешни Иран и Индия, някога са живяли черни племена мунда и дравиди, а в региона на планината Алтай – холериколиките китаи. Арите многократно завладяват тези територии и се смесват с аборигените. Дравидите и мунда също не е сигурно дали са автохонни по тези земи. В древността арите „стъпват”, в една или друга степен, на всички земи в северното полукълбо. Придвижването на народите през хилядолетията е непрекъснат и трудно установим процес. Той се усложнява и от постоянната смяна на прозвищата на тези народи.

          2.6. Придвижването на народите не винаги е само в резултат на развитие на популацията. Основните фактори са социално-икономическите. „Великото преселение на народите”, започнало преди около 2000 години, има своята дълбока социално-икономическа причина. В основата на този глобален процес стои борбата между двете велики Поднебесни Империи на Изтока – Хун-Ну и Китайската. В края на ІІІ-ти и началото на ІІ-ри в.пр.н.е. неспирната война между двете империи бележи своя връх. С абсолютизма на династията Цин е приключено, но след великият Мотун и Хун-Ну тръгва неудържимо към своя залез. До края на последното хилядолетие преди началото на новата ера, Хун-Ну фактически престава да съществува, но и Китайската империя, разширявайки се, натрупва не само вътрешната социална нетърпимост, но и ненавистта на десетки покорени народи. Държавният апарат не може да удържи на напрежението и революционните социални идеи. За около 150 години, Китай е разтърсен от няколко радикални реформи и три грандиозни въстания, подобно на Франция преди двеста години. Последният гвоздей е забит от въстанието на останалите без желязната ръка на хунорската власт „роби от севера” – сианбите. Те са предците на тюрки и монголи. Вожда на сянбите Таншихай за по-малко от двадесет години помита и Китай, и Хун-Ну. За Хун-Ну на изток остава само спомена, а на запад се свързва с появата на хуните. В два похода, през 156 – 158 г.г. и 169 – 170 г.г. неудържимата конница на Таншихай прогонва зад р. Яик (Урал) последните представители на домът Хун Ну. Приуралските угри дават приют на бежанците, за да се окопитят те и да започнат своя поход към Европа през ІІ-ри век. А за разбойниците от моголските степи, пътищата към богатствата на Средна Азия били отворени. Безвластието от Тихи океан до Черно море, подгонва хиляди неволници към „тишината на залеза”. Но към подробностите на тази част от българската история ще с върнем по-късно. Сега само ще отбележим, че социално-икономическите сътресения, 2000 години преди Френската революция, предизвикват „Великото преселение на народите”, което продължава повече от хилядолетие. Подобно голямо раздвижване на народите става и между ІV-то и ІІ-то хил.пр.н.е. А най-голямото преселение е в резултат на един глобален катаклизъм преобразил коренно земята, някъде преди около 14 000 години.

          2.7. Но за да разберем всички тези превратности и историята на предците си трябва да тръгнем по течението на времето, от онези времена, когато „протоиндоевропейския” народ бил единен. Затова нека се върнем към сборника летописи “История на Джагфар” и без да се продоверяваме, да подредим наличните доказателства. Според текстовете на Историята, Мир Гали, през XIII век, в “Книга за хоните”, бил предал думите на Шамси Теберзи, от „История на хазарите”, за племената имен и синд, че: “Преди тридесет и три хиляди години предците на хоните – именците живеели в Големия8) и Малкия Рум9), а народа на синдите по бреговете на Идел10), тогава наричана Ура.11) (1, стр. 309).

       Тези 33 000, или по-точно 34 000 години, изглеждат невероятни. Това са времена, в които географията, климата, флората, фауната и ред други фактори на Планетата са били различни от съвременните. Това е времето, когато Европа се е намирала, според съвременната наука, пред периода на междустадийно затопляне “Денекамп”.

 

                                   Фиг. № 4. Европа преди 34 000 години

 

       Това „затопляне” в „Ледниковия период”, казват, продължило приблизително 3000 год. – от около 30 000 г.пр.н.е, до около 27 000 г.пр.н.е.. През трите хиляди “топли” години човекът добил смелост и окончателно се разселил по долините на реките. Тябва да кажем и това, че теорията за „Ледниковия период” също има уязвими места. Географията за която говори онова време, няма нищо общо със съвременната. (виж картата на фиг. 4)

 

                                    Б Е Л Е Ж К И

1) Името е съставно от две морфеми с общи фонетични форми – [с{гл.}р] и [б/д/ти], където: [с{гл.}р] – „бял”, „рус”, „златокос”, „риж”, с вторични значения „господар” и „седем”, (откъдето и значението на фонетично променената форма – „тсар”, „цар”, която не произлиза, както погрешно се твърди от „цезар”) и [б/д/ти] – „две”, „много”, „род”, „народ”.

2) Неапол – от йонийското Νεα πολις = Νεαπολις , отговаря на тракийското Νεανβρια, Νεανβρεια. Нов град, или Новеград по български; Новгород – старославянско, руско.

3) „Σκυτες”, както гърците наричали скитите, буквално означава „бич”, „камшик от конска кожа”. Самоназванието на скитите е „ас-, аш-кузи, -гузи”, където „Ас/з/ш” е „онзи, който изгрява зад белоснежните върхове на Небесните планини”, а „кузи”, „гузи” – „деца”, или „синове на изгряващият”.

4) Източникът е от волжките българи, чийто език, след Х-ти век силно е повлиян от прииждащите кипчакски племена (печенеги, кумани и т.н.,) а след приемането на исляма, до някъде и от арабския език и се различава от нашият „български ари”.

5) ХиндуКуш, или СиндуКуш – “ограждащата Хинд” – планината, която огражда Синд, или Хинд (“куш” – ограждам, отделям).

6) р. Оксус – р. Амударя.

7) р. Аксард – р. Сърдаря.

8) Голям Рум – територията на съвременните Мала Азия, Сирия, Ливан и Палестина (1, стр. 355).

9) Малък Рум – територията на Балканите и о.Крит (1, стр. 368).

10) Идел – р.Волга, от вливането на р.Кама в нея, до устието й в Каспийското езеро. Първоначално, наименованието на реката е Ра, РаАнг, или Ура. Идел, или “седемплеменната” е наименованието на древната българска държава обхващаща Волго-Камската речна система, планините Урал и околностите им. През втората половина на I-ви и II-ри в. от н.е., управляващият род “алан” започва да нарича държавата по своето име – Алания, а реките от Волго-Камската система, с името “Идел”, по името на древната държава розположена по поречието на тези реки. Кама, от изворите й, до устието на р.Белая в нея била наречена “Чулман Идел”, Белая и Кама, от вливането на Белая, до вливането на Кама във Волга – “Аг Идел”, Ока – “Ака Идел”, Вятка – “Ботка Идел”, Черемшан – “Була Идел” и т.н. (1, стр. 361).

11) Ура, Ра, или РаАнг: „ра” – „животворна, блага, благотворна, благодатна проява на Всевишния”. Погрешно е да се тълкува “ра” като „слънце”, като небесно тяло, или като Бог. “Ра” в древният ни език е слънцето, като проява на Всевишния, слънцето, като даряващо топлина и живот, а не слънцето по принцип, както и голямата, даряваща влага и живот река Волга, която, като такава, също някога е наричана от дедите ни „Ра”. РаАнг – от „ра” и „анг” – „дълбока вода”, „пълноводна река”. Като морфема е влезла в названието на реки като Анг-Ара, Г/КаАнг („дух на пълноводието”,) Фар-Анг („блестящите дълбоки води” – Рейн, Ваал, МаАс) и т.н.. Общата форма на морфемата е [{гл.}нг], откъдето и [онг] – „онгъл”, „ангъл” – „място сред дълбока вода, между пълноводни реки”.

 

                                        ЛИТЕРАТУРА

1. Бахши Иман, Джагфар Тарихы, (свод булгарских летописей

1680 год.), том I, Оренбург, 1993 г.

2. Херодот, История, том II, превод от старогръцки П.Димитров,

София, 1990 г.

3. Страбон, География в 17 книгах, пер. Г.Н.Стратоновского,

Москва, 1964 г.

4. Псевдо-Ариан, Плавание вокруг Еритрейского моря (вестник

древний истории, 29771, №3-4.)

5. История Кабардино-Балкарской АССР с древнейших вемен

до наших дней, (гл.ред. Кумыков, Т.Х.), Москва, 1967 г.

6. Херодот, История, том I, (превод от старогръцки П.Димитров),

София, 1990 г.

7. Бахши Иман, Джагфар Тарихы, Свод булгарских летописей,

том III, Оренбург,1997.

8. История на Древна Гърция, прев. от руски, София, 1976 г.

9. Marquart J., Osteuropaische und ostasiatische Streifzuge,

Leipzig,1903.

10. Marquart J., Die Chronologie der altturkischen Inschriften,

Leipzig, 1898.

11. Ю.Р.Джафаров, Гунны в Азербайбайджане, Баку, 1985 г.

12. Moravcsik, Gy., Byzantinoturcica, том ІІ, Berlin,1958.

12.а.Иордан, О произхождении и деяниях гетов „GETICA”,

Санкт-Петербург, 2001.

14. Tomaschek, W., Zeitschrift fur die Osterreich, Gymnasien,

… 23, 1872.

15. Артамонов, М.И., История хазар, Ленинград, 1962.

16. П.К.Коковцов, Еврейско-хазарская преписка в Х в.,

Ленинград, 1932.

17. Ioannis Malalae, Chronographia, Ed. L. Dindorf, Bonnae, 1831.

18. В.П.Буданова, Готы в епоху Великого преселения народов,

Москва, 1990.

19. Chronographus anni 354. Ed. Th. Mommsen Lider generationis.

MGHAA (Monumenta Germaniae Historica, Auctores Antiquissimi),

t IX.Berolini, 1891.

20. Известия древних писателей (греческих и латинских) в Скифия

и Кавказе, перевод В.В.Латышева: т. І, Греческие писатели,

1893 г.; т. ІІ, Латинские писатели, 1904 г.

21. Смирнов, А.П., Волжские булгары, Москва, 1951.

22. Смирнов, А.П., Некаторые спорные вопросы истории волжских

болгар, Историко-археологический сборник, Москва, 1962 г.,

стр.стр. 160 – 174.

23. В.Т. Сиротенко, Основные теории происхождения древних

булгар и письменные источники ІV –VІІ вв., Учен. запыски

Пермского университета, т. 20, вып. 4, стр. стр. 3 – 41.

24. H. Stern, Le Calendrier des 354, Paris, 1953.

25. Л.Н.Гумилев, Древние тюрки, Москва, 1967 г.

26. Х.Гютербок, „Древни митологии”, кн.III, Хетите, София, 1999 г.

27. K. Burgman, Grundriss der vergleichender Grammatik der

indogermanischen Sprachen, I – II, 1897 – 1916 г.

28. Цветана Романска, Славянските народи, София, 1969 г.


5 Коментари по темата

  1. jim Каза:

    Продължавайте натам. Очаквам с нетърпение втората част. Последната карта не се отваря, а много искам да я погледна. Всичко е много заинтригуващо.

  2. jim Каза:

    Прочетох отново тази гусла. Сега оформлението е жестоко. Дайте втората гусла!

  3. I_Radev Каза:

    Гледах поредицата „Българите“ на П.Петков по БТВ. Там бяха показани останките от град Неапол в Крим. И това което чета в тази гусла ме навежда на асоциацията, дали този режисьор, оли хората около него не стоят зад този сайт. Чел съм и „Царственика“ на П.Добрев. Но това надхвърля всичко. Това което пише тук не е просто предположения, а навързани факти, макар и нахвърляни някак небрежно.

  4. Ava Каза:

    Поздравления за екипа създал сайта! Това,с което сте се захванали е много мащабно. За съжаление днешните бългАри сме обхванати от абсолютна апатия и незаинтересованост от собствената си история, и то от по-скорошната, а какво да говорим за времената, в които ни върнахте! Надявам се сайта да се популяризира и повече хора да се докоснат до труда ви!

  5. Asparuk Каза:

    Какво ли биха казали нашите корифеи по въпроса?
    Дали са обърнали внимание на този сайт, или се интересуват само от собствените си писания?

Коментирай темата

Трябва да сте влязъл, за да коментирате темата.

Bulg-Arite

Цена: 2,40 BGN, Цена: 6,00 BGN
Поддръжка: ergy.chak_chak@abv.bg | +359895648079
Powered by fortumo.bg


Kъм Вас, които за Бълг Ари се считате!
Ако сте съпричастни към идеите на сайта, подпомогнете работата по "Книга на Бълг Арите"!
Нуждаем се от помощта Ви!
Първа Инвестиционна Банка: BG58FINV91501014833161
Ил. Цветков!


Регистрирай се!

Стани един от общността на Бълг Арите!

Потребител


Парола




Регистрация
Забравена парола?