Гусла Втора „Синовете на Небесния Дракон“


          1. …казват волжските летописи (1, Стр. 324,) синдите живеели в пещерите на Южно-Уралските планини. Огромният ледник, който обхващал Европейския континент и Северна Америка, според съвременното гледище на науката, достигал до „Северните ували” и „Средноруските възвишения” (виж картата на фиг. 4). Теорията за този ледник е възникнала в началото на ХІХ-ти век и трябвало да обясни наличието на морени-скитници. Морените са сортиран, или слабо сортиран късов материал от валуни (камъни) с различни размери, включени в пясъчно-глинеста основна маса. Камъни с произход от Скандинавия, съгласно техния физико-химичен състав, са разпръснати из цяла Германия, включително и по планините. Из Полша и в Карпатите са намират голями камъни, с произход от Финландия. Из Северна Америка морените са разположени предимно по северните и северозападните склонове на планините. Някои от тези камъни-скитници са с огромен размер – над 10 000 тона, а във Великобритания и Швеция има и още по-огромни – достигащи до 5 км. Някои от камъните-скитници са надраскани, а голяма част от тях и шлифовани. Посоката на драскотините е общо от северазапад на югоизток. По същият начин, планините са „издрани” по тяхните северозападни склонове. Именно пренасянето на тези морени науката се мъчи да обясни с ледените реки – гледчерите и огромния ледник, заел, както те считат, през „Ледената епоха”, пространството от Северна Америка, Гренландия и Скандинавия до Британските острови и Средна Европа. Геологическите подробности обаче, принуждават привържениците на тази теория да приемат, че „Ледените епохи” са няколко и накъсани от междинни затопляния. Разпространението на ледниковите морени, очертава горе-долу линията на най-голямото развитие на ледника през последната „Ледена епоха” наречена „Вюрм”, по време на която се появил и съвременния човек в Европа.

          2. Но необяснимите неща в нея са много и още повече се натрупват. А натрупванията на въпроси без отговор безсъмнено я компрометират и рушат. Най-невинните от необяснените въпроси са: какви са силите които са придвижвали „ледените реки” от северозапад на югоизток; защо, примерно, в Източен Сибир, който е най-студената област в днешно време на Земята, няма ледникова покривка и няма следи да е имало такава – щото там, а и в Аляска, и по някои острови в Северния океан стърчат замръзнали дървета и неиздрани от ледовете скали; защо, примерно, в Северозападна Шотландия (Абърдийн) и на много места в Северно море няма ледникови наслаги; защо острите скали на норвежкия бряг не са изгладени от огромните ледени планини; защо някои от скалите-скитници не само не са шлифовани, но и са с остри ръбове, което говори, че пренасянето им е станало много бързо; защо са издрани само северните и северозападните склонове на планините и „ледените реки” не са се стекли по южните им склонове; каква е причината за тези заледявания и т.н., и т.н. От друга страна стоят и въпроси, свързани с това, какво е задържало човека – неандерталците, а в последствие и кроманьонците, в районите в близост до ледниците, където и храната е била в недостиг, а и температурните условия са по-неблагоприятни за живот? Щото храната и по-благоприятните условия водят и очертават пътя на всичко живо. Ако искаме да проумеем какво е било нашето минало и началото на нашето начало, трябва да дадем отговори и на тези въпроси, с чието наличие трябва да се съобразяваме, когато говорим за онези далечни времена…

          3. Природата тогава, твърдят експертите, била безмилостна и сурова. Човекът живеел в тази враждебна среда, но уменията му да оцелява му вдъхвали самочувствие. Той можел да добива огън, оръжията го правели по-силен, а сплотеността на рода била неговата гаранция. Но смъртта незабележима го дебнела отвсякъде: В приглушеното шумкане на изгнилите листа, в глухият пукот на счупената съчка, в тихият повей на разлюляните клонки, във внезапния писък на совата… Слънцето примрежено проблясквало през клоните и Родът безгрижен се пилеел в ежедневието си. Сред тях бил и Той: Не най-мъдрия – но преживялия; не най-силния – но най-дивия и безстрашния; не най-стария – но старшия. Съплеменниците му го почитали и с трепет свеждали очи пред погледа му… Ръката му стискала дебела здрава тояга, а ноздрите му леко притрепвали. Той бавно се изправял на поляната. Там, в края на гората, под висока бяла бреза, млада жена кърмела своето бебе… В миг, Той полетял към нея:

       – О-р-р-а-а-а… – прокънтял викът му в отсрещните скали. И боздуганът му се стоварил с хрусък върху летящото тяло на Саблезъбата. Жената, предупредена от вика, се претърколила няколко пъти притискайки към себе си бебето… А ревът на Саблезъбата бил кървав и свиреп. Но не страх – а ярост го обземала… Той бил Див, Той бил Бес и ръката му с цялата си мощ насочвала боздугана към запенената челюст на звяра. Целта му била черепа – между пламтящите очи… И изход за нея нямало! Целият род бил наобиколил звяра. Острите копия се впивали в мятащото се тяло, а Той – Бесният го достигал и боздуганът му яростно хрущял, дордето черепът на Саблезъбата не се превълнал в неузнаваема кървава пихтия… Той бил Дивен, Той бил Бесен, Той бил Духът на племето и те го почитали, защото неговият бяс ги водел да се възправят срещу безумната реалност…

          4. Такъв бил светът на дедите ни – суров и студен, безкомпромисен и ясен! Той ги моделирал – съвършени ловци и сурови войни. Горди и неустрашими, те се хвърляли в бой със стръв и страст – дружно, рамо до рамо – бащи, синове и внуци, братя и братовчеди – стотици, маса, народ. Кипналата родова кръв ги тласкала напред – властно и неудържимо – очи в очи със смъртта. И всеки гледал да бъде пръв, и всеки жадувал да бъде пример… Всеки се биел за своите братя – за своя род, за онези друг(и) ари до себе си, чийто дух го окрилял и той в неговото единство се превъплъщавал. Затуй всеки бил полубог и господар – велик, юнак, герой и всемогъщ като Всемира. Смъртта била неотлъчно с тях. Тя не ги плашела – тя ги вдъхновявала. Тя била предизвикателството сам да се хвърлиш, с ярост в бездната на неизбежното, в един жесток свят, който противоречи на разума. Те осъзнавали, че важно условие за тяхния успех, особено в битките им с грамадния мамонт, побеснелия космат носорог, огнеокия див зубър, свирепите саблезъби котки и кръвожадната пещерна мечка, е изненадата, затова излизали на лов по късни доби – след полунощ…


          5. Тогава, когато умората натежавала в очите на всяко живо същество, войните на племето се прокрадвали, водени от бледата светлина на сина на слънцето – златоликия нощен Син, както го наричали те. Той носел част от Неговата светлина в тъмата, за радост и опора на своите деца. Лъчите Му искряли по косите им. Той ги пазел, Той ги съпровождал и уповавал лудо блъскащите им сърца. Той бил техния хранител, Той бил тяхно божество… Те – негови деца и верни войни. Затова и себе си нарекли СинДи – “народа на Син”¹. В дивия свят, в който живеели предците ни, имало едно същество,

което ловувало като тях и понякога заедно с тях. Това родило тяхната дружба. То черпело кураж от дедите ни, а те – пример от него. Върхлитали грамадните мамути и свирепите носорози по един тертип. Понякога се биели рамо до рамо, като братя и делeли придобитата плячка…

 

          6. Из призрачния сумрак страховито се носела глутницата – плещи до плещи, брат до събрата. Святкали огнени очи и всяка жива твар примирала. Нощта бъл²вала свирепи, сиви бълци и в миг врага бивал върхлетяван… Щракали челюсти, диви ревове и стонове се сплитали с лъчите на нощния Бог в неукротим вихрен танц. И в лудостта на тази смъртоносна битка плисвали тъмните кърви… Врагът бивал неминуемо повален. А сърцата блъскали в бесен ритъм… И когато предсмъртните хрипове се слегнели в сумрака на нощта, великият нощен ловец се възправял върху бездиханния противник. Победният му вой се понасял нагоре към небесното светило – към Покровителя – Син Нанна³ (Син-хранителя). Затова предците ни назовали и това същество със своето име – Синд. То станало техен тотем и закрилник – тогава и до днес. От онези времена тотема носи нашето име и ние децата си кръщаваме на него, навсякъде и във времето – Вълчо, Вълкан, Вълкана и т.н.. В народната митология е наричан кум, кръстник, а в по-стари времена кумец – или, онзи на който сме кръстници. Нашата история е свързана с него и неговото име. И навсякъде, където предците ни са стъпили, и „вълкът” е оставял своите следи. А името му се е променяло заедно с нашето – от нине и до днес: синд, хинд (посветения на синът на дневното светило – лунния,) хон (ловец,) бури (неукротима страшна сила – дух,) айбури (нощен, лунен дух,) маг(к), мог, мег (могъщия,) оймег (домашния, кучето,) кур, гур (войн,) бълг-вълк, болг-волк (славния). Името му както и да звучало, носело все този превъзходен смисъл… Това име – на великия войн, на славния нощен ловец, е белязало навсякъде Пътя на БългАритеПътя на Вълците-Арийци, Пътя на Славните Господари

          7. Вълкът – Огнеокият вълк… Тази история е своеобразен маркер, за връзка на една, или друга култура, с културата на древните ари. Легендата разказва, чe човеците били родени от него:

       „Мар – яркоблестящото слънце и Омай – омайната, дивната негова съпруга, девата, господарката, която от баща си изучила могъществото на магията и променяла своя образ, имали трима сина. Единият бил Богът на водите Чулман, а другите двама се родили сраснали, във вид на двуглав дракон Барадж. Срасналият бил по-силен от останалите Богове и те го наричали ТаРа. Но това било любимото име и на Всевисшния ТангРа и затова ТангРа го разделил на две. Първият бил Богът на живителната сила, топлината и плодородието, затова го наричали Курмъш, но и Мардукан (роден от Мар – б.а.). Той носел на главата си корона от злато, сребро и небесни камъни, която блестяла като „Венеца на небето“ и истинскито му име било Леу Субан Субаш („лъвът-мъдрец с блестящата глава“, или свинкса). А вторият – „Голямият силен гърмотвержец“ Джангър Урус Бабай получил небесното копие Сирадж, което като страшна мълния политало от небето, когато Богът бил гневен. Веднъж зверовете така му досадили, че Той с копието си убил един баръс (вълк). Богът взел кожата на звяра и се наметнал с нея. Оттогава Бабай получил и прозвището Баръс (Барс, Барис, БоРис). Богинята-майка Омай искала да ожени любимия си син Богът на водите Чулман и създала няколко прекрасни девойки. Но нейният капризен син все не им обръщал внимание. Така Омай създала и Богинята Таук (тох, „кокошка” – б.а.). Но случило се, че Таук срещнала Баръс и се влюбила в него. Тя помолила вестителите да не бързат да уведомяват Бога на водите за нейното явяване и успяла да се оженили за Баръс. От тяхната любов се родили човеците – трима сина срастнали в един и една дъщеря. Първоначално човеците били уродливи и бездуховни, дордето Боговете не се намесили и променили тяхният образ. Те разделили тримата сина – Гюн-Сак, Джег и Хур (Дур). А от тези трима братя и тяхната сестра Албит се нароил човешкият род. От Гюн-Сак тръгнали сакланите (белите,) от Джег тръгнали хинците (жълтите) и от Дур се народили дурците (черните). Но много жени в последствие се женели и за Богове и така се родили юнаците-елбири – богатири, които защитавали онеправданите и правдата…” Тази легенда е записана в песните на кан Кубан и както е записана – така и словата му предавам („Сказание за Бога на Водите”, І, 3, 49 – 70 и 4, 4 -11). С тези Богове се срещаме и в „Сказание за дъщерята на кана” на Михаил Бащу. Изложената легенда е оставила дълбоки следи в цялата „индоевропейската“ митология и най-вече в митовете на арите, по всички земи, където те държави съградили. Вълкът-предтец се явява като маркер, който гарантира тяхното присъствие – духовно и генетично… А дедите ни обходили Голямата Земя на Великия Северен Материк и предали тава свое верую на всички народи до които се докоснали по пътя си. Вълкът сред арите е свързан с култа към водачите и закрилниците на народа. Затова някога Дивът, Бесът – повелител и жрец на племето, бил съпровождан от вълчаци. „Героят – родоначалник, или вожд на племето, понякога се нарича „вълк”, или имащ „глава на вълк”… Като бог на войната, вълкът се представя в индоевропейските митологични традиции. Това се отразява в ролята, която е отредена на вълка в култа към Марс в Рим и в представите за двата вълка, съпровождащи германския бог на войната Один, като негови „кучета”…” (10, стр. 333, стат. „вълк”).

          8. Този маркер е свързан и с небесната кърмилка – майката на арите, пазителката на домашното огнище, жената на слънцето Омай (Май,) която се преобразявала на вълчица, бяла сърна, или златогрива кобила. „Май била и омайните небесни светила, които бягат от жарките лъчи на своя яркоблестящ съпруг – слънцето. Тя се родила като горда двуглава орлица, но изпълзявайки от нечия глава във вид на змия. Баща й едва я принудил да се ожени за Мар и когато слънцето искало да се съвокупли с нея, тя придавала образа си на неговата прислужничка Бозби. Така децата й били родени от Бозби, но Май ги кърмела и отглежадала като свои. Тя помолила ТангРа да й даде мляко и Всевисшния се съгласил, като пазел дълбоко нейната тайна”(„Сказание за Бога на водите”, І, 1,32 – 36) Отзвук от тези легенди намираме и в „Преданията за нартите”, в които народът на балкарците, живеещ и днес в старите владения на кана субиги Аспаруха, припява старите напеви:

    „Синовете на нартите4) са слуги на ТангРа.

    Нартските синове са безстрашни юнаци.

    Синовете на нартите са деца на вълчицата.

    Над всичко те почитат господарката Омай.

    Омай-господарката е дъщеря на ТангРа.

    А Омай-господарката е Див-дивен.

    Тя е като бяла сърна.

    Нейния бяг е полет на звезда.

    Нейните рога са също като луната.

    Нейните очи са като утринна звезда.

    Тристъпа, дивна Омай.

    Тристъпа, омайна бяла сърна.” (3, стр. 582, прев. авт.)

       Легендите за откърмени от вълчици основоположници на велики империи са не една и са разпространени от Поволжието до Индия, и от Апенините до Сибир. Тези легенди са многовариантни и в общността си изразяват почитта към вълка, и налаганата от битието необходимост водачът да бъде вълкоподобен, за да гарантира съществуването на себе си и на рода си; суровата действителност, че успеха на рода и просперитета на народа зависи изцяло от неговата сплотеност – от единството на глутницата. Те изразяват преклонението, в дълбоката арийска древност, пред майката на рода и пазителка на домашното огнище – фолософия родена от битието – битие на повече от 35 000 години…

          9. На Апенините е известна легендата за откърмените от вълчица братя Ромул и Рем, които основали град Рим и положили началото на Римската Империя: Тази история е за наследниците на Богинята Афродита – въплътена в прекрасната бригийска принцеса (една чаровна българка) и на троянския княз Анхиз. (Върху историята и произхода на троянците ще се спрем поробно в следващите Гусли.) От тяхната любов се родил Еней. Младият принц израстнал щастлив в Троя. Споделил любовта си с дъщерята на цар Прям Креуза. И когато великият град бил опожарен от агейците на АгаМемнон („владетелят който се помни”5),) поради справедливостта си и несъгласието си с авантюрите на принц Александър, с прозвище Барис, разчетен в песните на Омир като Парис, бил оставен да избяга заедно с баща си, със синът си Асканий и част от народа-троянски в Македония, където също БългАри живеели. Но Съдбата не дала убежище на клетниците там. Те отплували немили-недраги за о. Сицилия, а от там – към бреговете на Апенините, където се установили, в близост до устието на р. Тибър. Тази местност, в онези далечни времена те нарекли също Троя (7, стр.11; 1(4)). Еней станал цар и в памет на новия си тъст Латин, който загинал във войната с рутулите, назвал целия си народ (поданниците на Латин и неговите троянци) латини. Неговият син Асканий (АсКан) основал в подножието на свещената планина Алба град Алба Лонга и царувал дълго в мир. Така изминали няколко века, през които наследниците на Еней предавали властта от баща на старшия син. Така и цар Прока завещал царството на първородния си син Нумитор…

          10. Но завистта и жаждата за власт подбудили по-малкия син на Прока да прогони брат си и да избие семейството му. Останала жива само дъщеря му Рея, която била направена весталка, за да няма наследници. И както винаги, тези неща не хората решават – а Боговете. Рея била изнасилена и родила две момчета-близнаци. Побеснял властолюбивия цар. Заповядал да оковът жрицата, а децата й да хвърлят в река Тибър. И пак Боговете се намесили – реката придошла и се разляла нашироко из равнината. Тогава слугите, понеже не можели да стигнат до руслото на реката, хвърлили коша с децата в най-близката бара. Той заплувал и заседнал в залятото поле. Когато водата се отдръпнала, една жадна вълчица се доближила до децата и им дала напращялите си бозки. Така я заварил и пастиря на царското стадо – да ближе и кърми момченцата. Ромул и Рем израснали отгледани от овчаря наречен Фаустул, по името на Бога на полята и пасищата Фаун, и неговата съпруга Ларенция – демек „майка на ларите”. А „лари” местните наричали духовете на предците-пазители, каквито били Ромул и Рем за Рим. Тази Ларенция се славела с леснодостъпността си и затова всички говорели за нея, че е „блудница”. А на латински език „блудница” и „вълчица” е едно слово (7, стр. 24; 4, (4) до (7), виж и бел. 36 и 37). Ромул и Рем растели на воля в лудории. Тяхната банда нападала из засада разбойници и раздавали заграбеното от тях на местните овчари, докато истината за близнаците се разкрила и били припознати от дядо си Нумитор. Така, наметнати с царската харизма, те съградили Рим, но при разчертаването му се скарали и Ромул убил Рем… Тази легенда идва от времето през VІІІ-ми век пр.н.е.

          11. Подобна история, за основателя на Персийската Империя ни разказва Херодот (2, стр. 67 – 73; кн. I, 107 – 122). (Мидите и персите също били арийски народи.) С тази история, Кир II (558 – 529 г.пр.н.е.) обосновал правата си над Мидия, щото връзката с вълчицата, или кучето (домашният вълк) давала някаква по-висша – божествена власт в онази древност – харизмата на откърменият от Богинята-МайКа. Съгласно легендата, Кир бил спасен и отгледан от кучка: Той, както разказва Херодот, бил дете на дъщерята на жестокия мидийски цар Астиаг – Мандане. Когато тя била малка, Астиаг сънувал странен сън. Маговете му разтълкували съня в смисъл, че тя ще роди син, който ще завладее цяла Азия и ще унищожи неговото царство. Изплашил се Астиаг и за да няма дъщеря му деца с наследствени права, я оженил за персиеца Камбис. Персите тогава били подвластни на мидите, а Камбис, според Херодот, не бил от най-високопоставените перси и ранга му бил доста по-долу от един среден мидиец. Обаче, след време, когато Мандане забременяла, Астиаг отново сънувал странен сън: От утробата на дъщеря му изникнала лоза. Тя се разрастнала и покрила цяла Азия. Маговете-съногадатели разтълкували съня отново, че дъщеря му ще роди син, който ще завладее цяла Азия, и ще царува вместо него. Тогава Астиаг решил да унищожи рожбата. Затворил Мандане и когато тя родила, извикал своя роднина и най-верен велможа Харпаг. Предал му бебето и най-категорично му разпоредил да го убие и зарови:

    – И да не ме преметнеш както други, та после това да стане причина да ти се случи нещо, което не ти желая! – заплашил го Астиаг.

    – О, Велики, нима друг път си съзирал в твоя роб пред теб нещо неприятно? Твоята воля е закон за мен! Мой висший дълг е значи да изпълня заръката ти както трябва. Ще внимавам и за напред, да не допусна някаква грешка спрямо теб, господарю! – кланял се Харпаг. Взел бебето, но се прибрал в къщи със свито сърце. Там, облян целият в сълзи, той споделил случилото се с жена си.

    – Ами сега, какво ще правиш? – притеснила се и тя.

    – Няма да убия бебето! Няма, дори и да беснее Астиаг повече и от друг път – занареждал Харпаг. – Имам много причини да не искам да го убивам: Първо, това дете е от нашата кръв. Второ, Астиаг е стар, а няма мъжка рожба. Ако умре и царската власт отиде в Мандане, какво ме очаква мен? Нали ще ме постигне най-страшната смърт! Не мога да убия това дете, но ако не го убия, ще е още по-страшно. – скубел коси Харпаг. Тогава неговата жена му казала:

    – Някой слуга на Астиаг трябва да го убие! Не трябва да е от нашите. Хайде да извикаме говедаря му Митридат (на мидийски Дарбазан – б.а.)! Той пасе воловете на Астиаг високо в планините, защото там пасищата са най-добри, но в горската пустош е пълно с диви зверове. Ще го накараме да хвърли бебето в гората.

          12. Митридат живеел в планината, заедно с една робиня – неволница като него. Наричали я Спако, което идело от мидийското „спака” и ще рече „кучка”, а преносният смисъл на тази дума е „блудница”, БългАрино. По елински „кучка” е „Кюно”, от старогръцкия корен “κυν-”, както записал и името й Херодот в своята „История”.

       По съвета на жена си, Харпаг извикал говедаря на Астиаг, предал му бебето и му казал:

    – Господарят Астиаг заповяда да вземеш това дете и да го оставиш в най-дивата гора така, че да го застигне сигурна смърт по най-бързият начин. И още каза, че ако това дете не умре, ще разпореди да те подложат на най-жестока смърт. Също ми разпореди, аз лично да проверя, как ще изпълниш заповедта му. Това е! И внимавай, да не ти хрумне нещо друго! Господарят – знаеш, че не прощава.

       Така наредил Харпаг – но друго решила Съдбата! „Блудницата”, „кучката” Спако, с която живеел Митридат, била бременна. И Митридат се безспокоял много за нея, защото, когато тръгнал към Харпаг, в Екбатана, престолнината на мидите, всеки момент се очаквало тя да почне да ражда. И наистина: Когато се прибрал, Митридат заварил жена си да шета пред колибата им. Тя изненадана го запитала, какво се били зазорили господарите, та така припряно са го извикали. А Митридат, който се бил много умислил и даже не забелязал нищо, казал:

    – Ма-а-ни, ма-а-ни, жено, остави се! Кога отидох у Харпаг, всичко живо ревеше като на умрело. А до Харпаг – те, това бебе! Виж, в какви господарски повойки и с колко злато е накичено! А Харпаг вика, че сам Астиаг наредил, да го оставя в дън-горите, зверовете да го уморят. Че и ме заплаши, с най-страшни мъчения и зла смърт, ако това бебе не умре.

    – Не! Не думай мъжо! – викнала тогава Спако. – Небето ни го изпраща това дете. Аз родих, ама мъртво е нашето бебе. Дори и не проплака горкото. А виж, какво харно и кръвено е това – милото. Бог ни го изпраща. Дай ми го! Аз ще си го откърмя. Като наше ще е. Ти вземи нашето, мъртвото. Ще го нагиздим с повойките и златните накити като живото. Те нема да разберат, пущините. Боговете така са решили: Едно вземат – друго дават! Жив да си, нема да го трепеш! Дай ми го!

       Така и станало. Синът на Мандане и персиеца Камбис – син на Кир и внук на Камбис, бил отгледан от воловаря на Астиаг и жена му Спако, което по мидийски означава „кучка”. Когато се разкрило кое е това дете, то било наречено по името на дядо си Кир. И този Кир, в последствие, вдигнал на бунт персите и с помощта на Харпаг отстранил от престола Астиаг, като поставил основата на Персийската Империя. Времето на персийската легенда е от VІ-ти век пр.н.е. В един по-първичен вариант, предаден от Юстин, Кир е спасен и отхранен от кучка. Изложеният вариант е по-близък до легендата за основателя на Рим, а и е реалистичен. Двете легенди са създадени приблизително по едно време. И двете за чедата на арии разказват. Но подобна легенда разказват, БолгАрино, и арите, които живеели на север от персите. И тя идва от много по-стари времена.

          12.а. Ето как Мир Гали, в книгата си „Хон китаб” („Книга на хоните”) предава волжско-българската версия на мита за възраждането на рода на елбирите (богатири – защитници на онеправданите и слабите,) в древнобългарската държава Идел:

       Веднъж убрите6) (човекоподобни зверове, зли духове) напълно изтребили иделския род на елбирите. Оцелял единствено невръстният син на вожда на иделците. Убрите били людоеди и решили да го изядат. Те го хвърлили в един казан, но могъщият дух на вълка Бури не допуснал това. Той вдъхнал сили на майка му, изнемощяла от смъртоносните си рани и тя с последното си движение бутнала казана с младенеца в реката. Духът на реките Су-Анасъ отнесъл казана в голямо и непроходимо блато. Там Су-Анасъ се превърнала на лебед и отлетяла, за помощ при Бури. Бури, понеже не можел да се справи сам, заповядъл на Елена да вземе казана с рогата си и да го извади на брега. Така спасеното дете, по заповед на Бури, било откърмено от една вълчица. Затова детето, спасено от реката, елена и вълчицата в котела, било наречено Казан, както и маг-ули (син на вълка,) Чингиз, или Магиз (подобен на вълк,) Бурджан (с вълча душа). А в „Царственика на българските канове”, той е назван „спасеният от сърната” – Авитохол. Казан станал велик богатир (елбир) и въстановил иделският род на елбирите-войни, които били назовани бурджани, нау-бури, или неври – „нови вълци” (1 стр. 326)… За кои времена се отнася легендата – не е казано. Но във всички случаи тя е много по-стара от легендите за Ромул и Рем и за Кир. Тя била пренесена от синдите в Индия, където се превърнала в приказка, за отгледаното от вълчица момченце Маугли. Бурджан, преди около 1300 години, наричали и владенията на Аспарух в Предкавказието. Затова, когато установява властта си в Дунавска България, новите си владения той също нарича Бурджан, или Улаг Булгар (притулената, затиснатата, заградената от планини България). В Предкавказието, където били владенията на кан Аспарух и днес живее народ наричащ себе си бълкарци (русите им казват балкарци,) за които вече бе споменато и по-напред.

          14. Бълкарците съхранили един много стар епос, за бащата на войните – нарти. В една от версиите й, вълчият храниник Йорюз-мек бил намерен от ковача Дебет и неговите слънчеви синове – нартите така:

    „Ой-рай-да, конете си нартите яхнали.

    Ой-рай-да, на далечен път за плячка и подвизи излезли.

    Ой-рай-да, най-отпред старият Дебет препускал.

    Ой-рай-да, а старият Дебет деветнадесет сина имал.

    Ой-рай-да, нартските войни от Нарт Уя7) излезли.

    Ой-рай-да, много планини и много реки те прескочили.

    Ой-рай-да, но по път чудо-невиждано срещнали.

    Ой-рай-да, видяли момченце от вълчица да бозае.

    Ой-рай-да, вълчицата от ръцете му не може да се отскубне.

    Ой-рай-да, нартските войни спряли и се дивят.

    Ой-рай-да, момче, кой си, що за човек си, – Дебет пита.

    Ой-рай-да, Йорюзмек се казвам, сираче съм,

    Ой-рай-да, мен вълчицата ме откърми,

    Ой-рай-да, лопатари и северни елени преследвам, ловя ги и ги разсичам.

    Ой-рай-да, не знам коя е майка ми, кой баща ми.

    Ой-рай-да, навсякъде търся хора, но не намирам.

    Ой-рай-да, тогава старият Дебет рекъл на момчето:

    Ой-рай-да, Дебет съм аз – баща на нартите,

    Ой-рай-да, деветнадесет сина имам,

    Ой-рай-да, а ти двадесети ще ми бъдеш.

    Ой-рай-да, така казал и Йорюзмек със себе си взел.

    Ой-рай-да, станал той най-малкият син на Дебет.

    Ой-рай-да, Йорюзмек скоро истински богатир станал.

    Ой-рай-да, от много беди и нещастия нартите спасил.” (3, стр.308, прев. авт.)

       За да не те впускам още сега в изморителни анализи, БолгАрино, само ще ти заостря вниманието, че БълкАрците възпяват ковача Дебет, с онази почит, която имали в древността и към Бога на ковашкия занаят Хурса. И както Дебет отледал юнака Йорюзмек – така и Хурса обучил един друг юнак, с който ще се срещнем в следваците текстове. А този юнак бил бащата на първооснователя на БългАрската държава…

          15. Бълкарците са съхранили и още една версия, която е направо озадачаваща:

       „Веднъж, във века на нартите, ковачът Дебет тръгнал да събира желязна руда. През нощта останал в една пещера. В полунощ в пещерата се разляла необикновена синя светлина и озарила цялата пещерата като слънце. Изумен, Дебет излязъл навън и видял, че сред небето лети огромна опашата звезда, ярко осветяваща целия свят. Прелитайки звездата паднала далеч, между две голями планини. Светът се разтресъл, планините приехтяли. Дебет, въпреки нощта, потеглил натам. След три денонощия той стигнал и видял –между двете планини всичко било изгоряло – сатало черна чернилка. Огледал се и видял огромна яма, а сред нея – рзцепен на две голям син камък. Вътре в него – младенец богатир. Този юнак, здраво обгърнал врата на голяма вълчица, бозаел от нея. Птици и зверове от цялата околност, събрани наоколо, гледали на това удивително зрелище. Дебет взел да разпитва и само старият орел му отговорил:

    -През нощта, когато спахме, в това голямо езеро от небето падна опашата звезда. Когато водата в езерото изкипя, на дъното видяхме това дете. То дълго вика и плака, но никой от нас не се осмели да отиде. А тая вълчица кърми малките си и е гладна. Навярно тя искаше да го изяде. Но момченцето я стисна и едва не я задуши. После започна да суче.

Когата нарта Дебет доближил момченцето, то мигом порасло, като да е тригодишно. Дебет го взел и тръгнал към страната на нартите. По пътя момчето порасло и станало като седемгодишно. По пътя Дебет свърнал край нартските пастири. Когато им разказал историята на детето те рекли:

    – Ти имаш деветнадесет сина, защо ти е този вълчи храненик. По-добре ни го дай. Като е засукал от вълчицата, той се е сродил с вълците и кошарата дето е той, те никога няма да нападнат.

При нартите не било прието да се каже „не”, когато някой, от някого, нещо поиска. Нарта Дебет, знаейки, че от момчето ще израстне могъщ богатир, искал да го направи ковач и да го научи всичко което умеел. Но когато нартските пастири го помолили, той им го оставил. Първо нартите го нарекли „вълчи храненик” – „Бйорю емчек”, а като пораснал и станал истински нарт, започнали да го наричат Йорюзмек (Урусмек – „силен, бял вълк” – б.а.).

       А ковача Дебет разтопил двата отломъка на камъка паднал от небето. И когато Йорюзмек се приготвил да се срази с врага на нартите Рижия Фук, от желязото изковал всеизвестния сред нартите удължаващ се в боя ятаган на Йорюзмек. А останалото небесно желязо ковача Дебет добавял по малко към желязната руда, когато ковял за нартите мечове стрели и друго оръжие. Ето защо, направеното от него оръжие било непобедимо.” (3, стр. 308 – 309, прев. авт.)

           16. Във волжско-българските летописи (1, стр. 8) е изложена и хонската легенда за „спасения от елена”:

       При потомъка на Иджик – кан Тиган, наречен заради победите си над Китай Хин-Батир8), китайският император изпратил свои хора при сянбите – предците на монголите и тюрките, с послание: „Когато вашите деди живееха под наша власт, вие почти не усещахте нейната тежест. Сега вас жестоко ви управлява малобройния народ на хоните, а вие, вместо да ни помогнете, воювате за тях против нас. Умни ли сте? Избийте хоните и се върнете под нашата блага власт, за да сте добре!” Окуражени от тази подкрепа, китаите нападнали стана на Хин-Батир и избили всички хони. Жената на Хин-Батир, подпомогната от духът на вълка – Бури, успяла да хвърли в голям казан своя син, а казана бутнала в река Дуло и веднага била обкръжена от враговете. Те отрязали ръцете и краката й, и тя умряла в големи мъки. Но момчето оцеляло и възродило народа на хоните… Тази легенда намираме и в епоса на Михаил Бащу (Шамси Теберзи) “Сказание за дъщерята на кана” (4, стр. 50; ХІІ, 475 – 481). Тя е леко променена версия на легенда на хоните: При един от наследниците на Иджик – кан Джилки, казва Михаил Бащу, императора на Китай се примолил на духът на мрака Албасти Тъма, да го избави от хоните. Албасти настроил срещу Джилки, безсъвестния брат на Иджик – Тюрк, който му бил зет. В една нощ Тюрк нападнал стана на Джилки и избил всички хони. Жената на Джилки успяла със сетни сили да постави първородният си син в един котел и да го блъсне в реката. На другият бряг на реката, елен, който бил пощаден при лов от кан Джилки, пиел вода. Като видял котела с младенеца, той го грабнал с рогата си и препуснал под дъжд от стрели. Елена препускал четиридесет дни и нощи, дорде стигнал до Седморечието. Там лебеди излекували раните на момчето. Момчето било приютено и отгледано от царя на масгутите – Мар, който го оженил за своята дъщеря и му помогнал да въстанови родът на хоните, властта си и могъществото на Хунорската империя. Тази легенда отразява няколко факта: Хунорската империя се разпада на две държави, водени от два враждуващи клона на рода Дуло и Южният Хун-ну играе предателска роля, продавайки се на Китайската империя; Тюрк, или реално казано, предците на тюрките и монголите, наричани в китайските източници сянби, унищожават Хунорската империя; туранци, които в онези времена са арийци, помагат на отломките от рода Дуло в Северният Хун-Ну да се съвземат, след поражението; Хун-ну не – но въстановената БългАрската империя, водена от две последователни хунорски династии от рода Дуло, връщат величието и славата на някогашния дом Хун-ну. Михаил Бащу е писал поемата си през ІХ-ти век., а тогава и Волжска България и Дунавска България се ръководят от този славен, но и прокълнат вълчи род… Но сега речта ни е за друго:

          17. Вълкът при арите, както бе споменато по-напред, е свързан с култа към сплотеността. Глутницата се явява символ на бойното единство на рода, дружината и племето. „Според хетски текст от XVII в.пр.н.е., цар Хатусилис се обръща към своята войска с обръщението “Род на вълка”.” (10, стр. 333, стат. „вълк”). Членовете на племето се наричали благоговейно “вълци”, в хетската, иранската, германската и др. арийски митологии. Омир също не е пропуснал да вплете този образ в стиховете си, а по-натам ще се уверите защо:

    „С ярост еднаква беснееха двете войски като вълци…” (5, стр. 265; XI, 73)

    „Както зли вълци налитат на агнета или козлета, грабват ги с бяс от стадата, 

    разпръснати сред планините, щом е пастира небрежен. Когато ги вълците зърнат,

    стръвно разкъсват веднага безсилните плахи животни;

    тъй и данайци нападнаха диво троянци…” (5, стр. 397; XVI, 353 – 357)

       Според византийски източници, германци и готи се обличали във вълчи кожи, по време на празник. Духът на вълка Бури е боготворен сред кавказките народи. Бури е митичния родоначалник на азите – Боговете Один, Вили и Ве от германските митове. Черниговско-Киевският княз и поет Владимир Светославович, в поемата си “Слово о полку Игореве”, от XII в., възпява българските войни с думите:

    “… сами се стрелкат из полето

    като сиви вълци,

    за себе си да завоюват чест,

    а за княза – слава…”

    18. В Дунавска България вълкът е вплетен също дълбоко във фолклора. На 1-ви, 2-ри и 3-ти февруари се зачитат “Вълчите празници”. Етнолози и фолклористи са единодушни, че става въпрос за чисто български – не християнски обичай. Димитър Маринов пише следното: “През тия дни жените не плетат чорапи, не предат прежда, не тъкат платно, шаек, олеви, нито перат ризи и други тем подобни женски работи. Тия празници пазят и занаятчиите: кожухари, терзии, ковачи, валявичари, табаци и други, които изработват или облекла и обуща, или материал за тия потребности. Вълкът, ако срещне такъв човек, комуто в къщата се празнуват тия дни не го задява за нищо. Ако ли пък той има в себе си нящо, което да е работено през Вълчите празници, то вълка го напада. За да се избави такъв от ноктите на вълка, той трябва да хвърли от себе си всичко онова, що е работено през тия дни. Ако ще би и един конец да има на дрехата, турнат през тия дни, или и едно копче да е пришито, то трябва да хвърли цялата дреха, за да отърве живота си. Първият ден се меси колач и се разнася по къщите и се туря в кърмилката на овцете и на стоката, за да ги не напада вълка.Вълкът никога не напада на вола ако е ангел, т.е. ако се спряга и оре с него.” Вълчите празници съвпадат с Трифун зарезан.” (6, стр. 117). А Трифон зарезан е празник отразяващ хилядолетните БългАрски традиции и реални събития от древността на арийската цивилизация. В древни времена, между 5-ти и 15-ти февруари, когато звездата Вега от съзвездието Лира, преди хиляди години, е била най-високо на хоризонта, траките празнували своите Дионисиеви празници. Днес ние го празнуваме на 14, а заради новият стил – и на 1-ви февруари. И това не е лошо! БългАрският нрав е такъв, че от 1-ви до 14-ти все да го празнуваме, най ще е добре. А за древният космогоничен корен на тези ритуали ще говорим по-сетне. Излагам ти всичко до тук, БолгАрино, защото това са маркери, които ни дават възможност да откриваме онова, което се отнася до нашето минало, скрито под патината на времето.

          19. В „индоевропейските” митове и легенди има още няколко специфични маркери, които указват връзка с „индоевропейците”, както съответно и с арите. Проучванията в това отношение не са от вчера и тук няма да навлизаме в подробностите на тяхните доказателства. Целта е да ползваме установеното. Ж. Дюмезил изтъква, като маркери характеризиращи „индоевропейската” митология тричленните структори, които се изразяват в наличието на три типажа Богове: сакрални, военни и стопански, съответстващи на трите основни аспекти от бита им. Освен това, Боговете са разположени на три нива – небесни, земни и водни (подземни). Акцентира се върху тричленни комплекси – „баща, майка, син”, „трима сина”, „трима герои” и „герои от третото поколение”, като вариант на „третия син”. Зевс, който се бие с безсмъртния стоглав змей Тифон, е Бог от „трето поколение”. Според Хезиод (8, стр. 28,) той е син на Кронос и Рея, а те са деца на Гея и Уран. Гея от своя страна е майка на Уран и Понт. Тези свои деца, с които в последстве влиза в брачни връзки, създавайки Боговете от второто поколение, тя ражда след появата на Ерос, който събужда силите на любовта у всички самовъзникнали Божества (Хаос, Гея, Тартар и Ерос). А цялата тази гръцка митология е късна изопачена преработка на древната арийска космогония. Дори името на главният им Бог Зевс не е гръцко, а иде от българското слово изразяващо една от характерните атрибути на Всевисшния ТагРа – „зев-ес” („зев е”,) „паст” – „бездънно пространство”, което не кореспондира с придаденият му от гърците статут на гръмотвержец. Както ще се запознаем по-късно, в древната арска космогония, Бъгът на буреносните облаци и дъждовете е Бури, Джангър Урус Бабай, Баръс, Кубар. Германските Богове Один, Вили и Ве също са трима братя – синове на Бур, внуци на Бури, от които повелителят Один най-добре владеел силата на словото. Агатюрсос, Гелонос и Скютес, от елинската версия на легендата за родоначалието на скитите, записана в „История” на Херодот – и те са трима братя. Те са родени от Херкулес и змиеподобната им майка. В скитската версия на същата легенда, според Херодот, им съответстват Арпоксаис, Липоксаис и Колаксаис, синове на Таргитаос (9, стр. 10 – 12; кн. IV, 5 – 10,) както скитите припознават Херкулес. В славянските и в българските приказки се говори за трима братя и т.н. Друг характерен маркер е свързан с акта на инцеста – кръвосмесителни съпружия между близнаци, или братя и сестри, и подобни. Представители на такава структора са брачните двойки-близнаци Яма(Йама) – Ями(Йами), в индийската митология (Ригведа). Йима – Йимак, в иранската митология (Авеста). Бракът между Зевс и Хера, в древногръцката митология. Инцеста на славянските Иван и Мария, за празника Купала. Бракът на тридесетте братя и тяхните тридесет сестри-близначки, деца на царица Канеса, от древнохетските митове. Споменатите по-горе брачни връзки на земята Гея със синовете й – небето Уран и морето Понт и ред други на които ще се спираме и по-натам – все типично „индоевропейски” митове. Това е може би израз на „затвореност” на древните „индоевропейски” семейства и родове?.. Което не ще обсъждаме сега. Същественото е, че тези маркери указват: или „индоевропейския” произход, или някаква „индоевропейска” следа, в дадена легенда, предание, или мит. И накрая, най-същественият, чисто арийски маркер – свещенното число седем и седемчленните комплекси, за което ще говорим тепърва и ще обсъждаме подробно.

          20. Тези маркери, БолгАрино, оттук – нататък, ще са нашата пътеводна следа, тъй като за най-древната история на нашите предци синдите – древните „протоиндоевропейци”, ще започнем своя разказ. А тя е вписана основно в легендарни предания и митове. Споменът за онези прастари времена е почти изтрит и археологически находки за тях трудно ще се намерят – но трябва! Онова което археолозите са разкрили, са остатъци от оръжия – каменни върхове на стрели, предмети от бита, огнища, остатъци от кости на животни, остатъци от жилищата на древните и техните пещерни рисунки. Но онова, което се прави в последните години е много. За двадесетина години бе установена хронологията на възникването на приматите. Така началото на хоминидите бе датирано на 4,4 мил. год., с Australopithecus ramidus, открит през 1994 г. в долината на р. Аваш, в Етиопия, а прохождането им на 3,75 мил. год. Също така е установено, че намерения в Етиопия, през 1997 г. Australopithecus garhi, на възраст 2,5 мил. год., е пръвият, който е ял месо и е ползвал каменни изделия (11, стр. 19). Началната фаза на появата на човека в Европа изследвачите определят на 1,7 мил. год., с намерените останки на Homo erectus в Грузия, а най-старото огнище е датирано на 465 хил. год.. В пещерата Сима-де-Лос-Хесос, до Бургос, Испания са открити останки от 33 Homo sapiens neandertalensis определени на около 300 хил. год. Счита се, че този вид е изчезнал около 34 000 години пр.н.е., като известно време е съществувал паралелно със съвременния човек – „кроманьонеца”, или Homo sapiens sapiens (11, стр. 21 – 22). Това е достатъчно дълга история, БолгАрино, която предполага да не подценяваме интелектуалното ниво на предците си, независимо от трудните условия, при които са живяли. И археологически находки за тяхната тайна история ще бъдат открити! Още повече, когато се знае какво се търси… За тази тайна история, повечето не са и чували, а други, залисани в „научната си кариера”, просто не са забелязали – а и се страхуват от нея. Дали е страшна… Та тя преобръща представите ни… Тя е Паст, из която трудно се лети… Макар и малко – за нея има документи. Независимо, че никой до сега не я е разчел. Някой от тези документи са в основата на ред исторически заключения. Обаче, онези им части, на които по-долу ще се опрем, са игнорирани. Казано е, БолгАрино: „Блаженни са нисшите,” но те за нищо не стават!. Най-популярен от тези документи е Библията, но и най-изопачен е той… Защото е опорочен препис от египетските преписи на шумерските преписи, на запис на най-старите предания на хората и за юдаизма е пригоден – а не на знанието да служи.

          21. Но сега чуй, БългАрино, какво разказват БългАрските предания: Човеците били като кучета! Спорели за всичко, били избухливи и се нахвърляли един върху друг за дреболии, казват стиховете на кан Кубан. Сред човеците се отличавал народа на тузите, или тузгарите: „Тузите живеели в цветущата страна Тамта. Тя била в съседство със страната Хин9) и зад нея подпирали небесата възвишенията на Кара-Корум.” („Сказание за Бога на водите”, І, 8, 8). На изток, в тази божествена страна, плискало прохладните си води прекрасно езеро, в което се вливали, от четирите посоки на света, четири бистроструйни пълноводни реки (виж. Фиг. 5). Това бил „Раят на земята”, в който цъфтяли най-прекрасни цветя и зреели най-вкусни плодове. Високо в небесата летяли белоглави орли, а в ниското пеели най-сладкогласите птички. За нея се разказва и в една българска народна притча, която официално се води за китайска и аз, сред Вас, още от 1968 година я разказвам. Но да се върнем към епоса на кан Кубан: Отначало тези тузи се славели като изкустни майстори и мъдреци. Обаче, господарят на мрака Яга Албастъй Тъма ги уговорил да пазят и вадят златен пясък от неговият кладенец. Но златото вселило в тях мързела и алчността. А Албастъй бил щедър. Те престанали да се трудят и станали людоеди. За хиляда години извадили толкова златен пясък, че затрупали с него прекрасната си страна. Под пясъка останали книгите им, работилниците им и домовете им. Те обезумели, но в част от тях все още имало безпокойство, че всичко покрай тях погивало. И тези тузи тръгнали към река Тамя, където живеели еднооките великани емегени. Емегените ненавиждали хората и били злобни людоеди. Обаче тузите били водени от могъщия див, алп Боян Локър. Той посичайки страхливците повел тузите в люта битка, в която емегените били поголовно разбити.

          22. Боян искал да остане в страната Тамя, обаче Албастъй го подлъгал да нахлуе и в земята наречена Бирак, където Омай имала владения. Така Яга искал да скара Боян Локър с Омай. Боян не знаел, че е внук на Омай, но и тя не знаела това. Яга Албастъй Тъма казал на Боян Локър, че там ще намери истински юнаци и побеждавайки ги, баща му ще се гордее с него. А Боян не познавал и своя баща. Когато бил малък, неговата майка му била оставила само един медалион със свастиката сарман – спомен от баща му и Той страшно искал да се прослави – та в прославата си да го

               Фиг. 5 Страната на тузите, райската земя Тамта.

срещне. Боян оставил половината от тузите си в Тамя и с другите навлезнал в Бирак. В Бирак живеели саклански племена. При появата им, две от тези племена избягали, напускайки земята си. Но седем решили да се обединят и да отстояват родината си. Те се нарекли по името на най-многобройното племе – това на азите. Но въпреки обединението си, азите имали седем пълководци, а тузите един – и Той бил Боян Локър. Освен това, в разгара на битката едно от племената – това на арджийците, се измъкнало от полесражението. Азите били срамно разбити и избягали в страната МакИдан. Тази област на Бирак била наричана така, защото там имала владения Омай, която била наричана и Мак („вълчицата”). Когато научила за тези събития, Омай помолила синът си Леу Субан Субаш – Богът на живителната топлина, плодородието и силата да прогони тузите от страната й. А азите го помолили да им помогне да прогонят тузите от целия Бирак. Сакланите искали да измият позора от поражението си и се обединили около Бога, който наричали също и „Трек” („трак”, „драк” – „дракон”, „барадж”, какъвто бил Той, когато бил слепен с Джангър Урус Бабай – Баръс, Бури). Те приели да се наричат „треки”, по неговото прозвище и с боен вик „трек” тръгнали на бой…

          23. Леу предложил на Боян да решат войната в двубой, за да не се дават излишни жертви и Боян Локър, в името на честта и достойнството си, приел. Така в люта схватка се хвърлили двама велики войни – баща и син, но те не знаели това. Боян бил по-млад, по-пъргав и успял да избие меча от ръцете на баща си. Тогава господарката Омай опънала лъкът си и изкрещяла в гръб на своя неизвестен й внук:

    – Спри се, нечестивецо! Или ще те пронижа със стрелата си!

Боян се обърнал и това дало възможност на Леу да си вземе меча. Той помолил майка си да ги остави, за да довършат двубоя и тагава да реши какво да прави. Омай се отдръпнала встрани и двубоя продължил. Леу бил вече по-внимателен и се средоточил върху целия си опит на войн. Той издебнал миг на невнимание и пронизал Боян с меча си. Боян Локър сразен се сринал на колене и промълвил:

   “ Жалко! Ще умра, а дори не успях да зърна баща си!“

Леу отпуснал ръце, в знак на признание пред равностойният противник и го запитал, кой е баща му.

    „Баща ми е изоставил майка ми, още когато съм бил в утробата й – рекъл Боян. – но аз не го упреквам. Бил е войн! Страшно исках да приличам на него. Да извърша славни и велики подвизи, но уви! От него ми остана само неговия медалион. Майка ми го наричаше Сарман…“

       Тогава Леу Субан Субаш изкрещял. Само Той, Омай и майката на Боян знаели това име. Той се спуснал към Боян… Разкъсал дрехите на гърдите му… Там била неговата байгу – неговият златен медалион със свастиката на победата и възхода Сарман. Той бил убил своя собствен син… Сърцето блъскало в гърдите му до пръсване… Той паднал на колене пред сина си и проплакъл:

    „Когато ти излезна да се биеш с мене, сине, ме порази твоята сила. Гордея се с тебе, сине! Помислих си, че не мога да те победя в честен бой. Но си казах, че и да умра от ръцете ти, не ще е срамно. Гордея се с тебе, сине, но сега, о-о-о, ТангРа-а-а… Изгаря ме раната на детеубийството. Защо ли вдигнах меча си. Защо не те оставих да ме убиеш… Тази рана ще ме гори до края на нещастните ми дни!“

       Всички мълчали свели глави. Сълзи се стичали по страните на суровите мъже. Омай лежала на земята и ридаела безутешно. Леу Субан раздрал лицето си до кръв… И всички напавили същото… Кръвта се стичала смесвайки се със сълзите им. Цялото поле се омълчало. Слънцето прежуряло, изцъклило поглед в покритите с кървави дерушки вледенени лица на войните. Там на земята се откъснал поседният дъх на неговия внук – внукът на Мар, последният дъх на великия юнак Боян Локбър.

       Три дни и три нощи траел обряда по ритуалната прошка. Тогава девът, алпът, Богът на живителната топлина, плодородието и силата казал на опечалените бойци: „Желая и ви заклевам – един народ да бъдете от тук на сетне!” Заклевам ви: да бъдете хор от хора, на една хора! Така шесте азакски племена приели като седмо племе петте тузински рода и станали една суба, една общност, един дом, един БългАрски народ! Леу Субан Субаш, по древният обичай на дедите, в памет на своя незабравим син, приел за свое името на Боян и името на голямия дъб Имен, под който се събрали да извършат прощалния ритуал. Така девът, бесът, алпът, Богът Леу Субан Субаш станал Боян Имен, а обединения народ от седемте племена на азите и тузите – народът Имен. Езиците им се смесили, но това дало неговото богатство. Мястото при дъба, където се събрали да извършат ритуалната прошка със загиналия юнак нарекли Дума – „размисъл“, или „място за размисъл“. („Сказание за Бога на водите”, І, 8, 25 – 87) Това станало, казва преданието, през 32 153 г. пр. н. ера….

          24. Това било в началото – така започва историята разказвана в епоса на кан Кубан – с историята на Първата империя на тузите и на страната Тамта, която се превърнала в пустиня, засипана от златен пясък. Това е началото на народа имен, който заселил земята Бирак простираща се от Междуречието до Балканите. От този народ тръгнали най-великите имперски родове. Това било времето, БолгАрино, когато царували Боговете, за което пише и в „Туринския папирус”, в надписа върху „Палермският камък”, в „История” на Херодот, в „История” на египетския жрец Мането и още в други документи на които ще се спрем, когато му дойде времето… А Господарката Май – Богинята МайКа10), която имала „владения” навред където живеели саклани – най-древните „протоиндоевропейци”, не понасяла, когато мъжете се отнасяли неуважително към жените си: „Слънчевата съпруга, наричана още и Мак („вълчицата”,) защото такова било едно от любимите й превъплъщения, живеела в страната Макидан (Балканите, Македония – б.а.). Тя искала да направи царство, в което жените да са на почит и помолила Всевисшния ТангРа да й даде народ. Тогава от небесата паднали 72 мъниста и Творецът възвестил, че й дава толкова саклански („индоевропейски”) племена, колкото са мънистата. Докато мънистата са заедно, прогласил Всевисшния, народът й щял да бъде сплотен и единен. Господарката Омай, Май, или Мак взела мънистата синджи (мънистата на синджир, на гердан – б.а.) и ги сложила на гърдите си, за да ги пази от посегателства. След това отишла в една страна, която нарекли Синджак („Сказание за Бога на водите”, І, 9, 1 – 7). Седемдесетте и две мъниста били залог за верността на седемдесет и двамата старешини, на седемдесетте и две „индоевропейски” племена, преди 34 000 години… А с числото 72 ще се сблъскаме и по-сетне…

          25. Но нетрайно било царството на господарката Омай… Наистина тези племена се събрали в Синджак и Май създала своето царство. Тя никога не сваляла мънистата от шията си, но и господаря на мрака Тъма, рушащ всеки световен ред не дремел. Той се превърнал в жена. „Влезнал под кожата” на Май и веднъж я напил. Когато Тя заспала, разкъсал синджира й и мънистата се разпиляли по цялата земя. Така седемдесетте и две племена се разпиляли („Сказание за Бога на водите”, І, 9, 1 – 12). Някои от тези племена, в спомен за името на своята разпаднала се родина, продължили да се наричат синди, а други – забравили това име… Богинята помолила синът си Боян Имен (Леу Субан Субаш, или Трак-Драк) да й помогне да събере поне част от народа си. И Той се превърнал на Гарван, за да издири разпиляните мъниста. Но племената, търсейки свободата си, така умело били скрили мънистата си, че и Той не могъл да ги открие. Успял да открие само мънистото на именците. Обаче, когато полетял с мънисто им към Синджак, те отказали да тръгнат след него. Мънистата били загубили своята магическа сила. Тогава алпът, дивът, Богът ударил на молба. Именците му признали, че са се измъчили да живеят при Омай полугладни. Боян Имен успял да се договори с половината от тях, че, ако ги научи, как да осигуряват прехраната си, те ще се върнат при господарката МайКа. Между впрочем, както малко по-напред бе казано, част от именците, начело с Драк се заселили в Кападаг и Агарджа (Мала Азия и Междуречието,) а другите именци били останали в Агил (Балканите,) заедно с арджийците – едно от азакските племена, което избягало някога пред опасността от тузите („Сказание за Бога на водите”, І, 9, 14 -16). С тези свои именци той се заселил в Джеремел – земите между Буричай (р. Днепър) и Шир (р.Дон). Там, след дълги перипетии, именците-траки на Боян Имен, след като той ги научил да отглеждат животни, въстановили царството на Богинята МайКа. Всичко това, Той успял да стори с помощта на синът си Джам (или Шам, Сам11)) Иджик12) (или Идик, Скитника,) дъщеря си, сестрата на Иджик Кашан и сина на Иджик – богатира Шура, който бил овладял ковашкият занаят от Богът-ковач Хурса („Сказание за Бога на водите, І, 9, 39 – 89). Това е същият Бог-ковач Хурса, който бълкарците почитали най-много. Тази история не минала без много драматизъм, кръв и сълзи, защото отново се намесил господарят на Мрака Яга Албасти Тъма. Леу Субан Субаш (Боян Имен, Трак) загинал, погълнат от зла дева-емегенка, но с помоща на своя син, дъщеря и внук бил спасен. Злите духове – емегени, йореги и убри били победени. Кашан не била виждала от раждането си своя баща и след щастливото му избавление, при срещата си с него, го прегърнала и заплакала от радост. Сълзите на чистата дева се превърнали в сладки гроздови зърна. Така, казва епосът, Боян разчувстван обещал по-често да посещава дъщеря си, а Кашан-агадж (кушанската земя, владение) дала на хората лозовите филизи…

          26. Това е историята за създаването на Второто царство на Богинята-МайКа (Втората Турун-суба на Омай,) наречено Бурджан („вълчи дух”,) по името на р. Бурджан, на която се намирала царската престолнина. А ние, вървейки по следите на едно предание, изпято в стария дастан, неусетно стигнахме до времената 19 000 години пр.н.е., когато описаните събития, казва певецът-цар, че станали. Това е преданието. Така разказва то, как народите на именците и на синдите се образували. Те били саклани, или „индоевропейци”. Вярно, или не – ще научиш, БолгАрино по натам. Тук само ще ти припомня, че изложеното е преразказ на описаното в един легендарен епос. Науката изисква да бъдем предпазливи, защото пътя към истината е труден и продължителен. Епосът до тук ни разказва за Боговете; за Богинята-МайКа; за обединителя на човеците Леу Субан Субаш, който приел имената Боян Имен – онзи Леу Субан Субаш, с прозвището „Трек”, или „Дракона”, който завещал на човеците да бъдат хора на една хора (земя на поселище,) който управлявал земите Бирак (Междуречието, Мала Азия и Балканите); за неговият син Боян Локър, който загинал от ръката на баща си, за другия му син Сам (Шам, Джам, Йиам) Иджик-Скита, за дъщеря му Кашан и внука му Шура, с прозвище Кумис, или Кавес – войн, който Богът-ковач Хурса обучил. Но ние ще продължим, за да разберем, как древния кан описва разпадането на Второто царство на Богинята-МайКа и как се образувала на първата БългАрска държава:

          27. „Май изпратила Сам (Шам, Джам, Йиам) Иджик, който наричали Алабуга да охранява именията й в МакИдан. Той обходил цялата свещена земя Бирак и видял как именците постоянно враждували и воювали помежду си. За да прекрати безразборните свади помежду им, Той им предложил да си изберат някой, който да признаят за старши и той да управлява и решава споровете им: „Ако си изберете добър владетел, ще живеете дружно!” – казал им Иджик (Скита). “Съберете желаещите да властват и организирайте състезание: нека да ловуват и да ловят риба! Който улови най-големите зверове и риби – той със сигурност ще бъде и най-добрият владетел!” („Сказание за Бога на водите”, І, 10, 9 – 10). Така и направили именците, но в надпреварата те настояли да участва и Сам Скита (Джам, Шам-Иджик, Идик). И Той победил! Сам Скита управлявал дълго и справедливо и народа му го наричал Арджа, АтиКай и Аспандияр, така, както и древните иранци наричали своя първи цар. А подробности за това, БолгАрино, ще узнаеш по-подир… Сам-Скита упровлявал Бирак, докато най-неочаквано решил и напуснал своето царство. Целият народ излезнал да го съпроводи: „Където минел – и деца, и старци ридаели горчиво, като да са загубили баща си…” (Сказание за Бога на водите”, І, 10, 21).

          28. А защо напуснал неочаквано Бирак – епосът казва: „Турун („повелителката”, „господарката”) Май прогласила, за главен пълководец на Бурджан, храбрия син на Сам Скита – Шура Кавес.

    „2. Благодарение на него

    Бурджан станало могъщо царство

    и границите му започнали

    бързо да се разширяват.

    3. Племето галидж (норманите – б.а.)

    се опитало да се противопостави на това,

    но било разбито от Кавес

    и избягало на запад.” („Сказание за Бога на водите”, І, 10).

       Май оженила Кавес за несравнимо-красивата девойка Карин, обаче в последствие поискала от него да убие брат си Кан-Тулук. Когато Кавес отказал, тя накарала Карин да го напусне и отиде при Кан-Тулук. При един от походите, в който участвали и двамата братя, Кан Тулук се промъкнал една нощ при Кавес и го убил. Тогава синът на Кавес, кръстен на дядо си Сам (Джам, Шам,) поискал от господарката Май да накаже Карин и осъди на смърт братоубиеца.

    „63. Но Умай-Кош отказала

    това да стори.

    Тогава почти всичките мъже

    избягали от царството й.

    64. В царството на Турун-Аби

    останал само Кан-Тулук

    с няколко мъже… „(„Сказание за Бога на водите”, І, 10)

       Но щастието не споходило и Кан-Тулук. Господаря на Мрака Албасти Тъма убил Карин и отчаяният Тулук се пропил. Враговете това и чакали – нахлули в Джеремел, разбили армията на бурджаните, в която имало повече жени и убили Кан-Тулук.

    „79. След гибелта на Кан-Тулук

    халджавъзите повели

    сто тюмена тузи

    срещу царството на Омай.

    80. В сечта жестока

    паднали воините на царството,

    тъй като те били

    доста по малко от вразите.

    81. Вразите запрягали в каруци

    пленените жени

    и така откарвали

    плячката до своите аули.

    82. После халджавъзите

    нахвърляли се върху пленничките

    и без капка жал

    изяждали горките жени…

    83. И макар че тузите

    участвали по принуда във войната,

    господарката Омай стоварила

    връз тях възмездие:

    84. Тя проклела народа им

    със следното проклятие:

    “Нека жените на тузите

    да бъдат своенравни и свадливи!”

    85. Оттогаз тузгарите

    не успявали да образуват

    мощни суби (домове – б.а.), тъй като жените им

    рушели единството със своите кавги.

    86. Славата на най-ужасните жени

    постигнала дивите тузгарки,

    понеже те никого не уважавали

    и се опитвали да подчинят своите мъже…

    87. За тях хората говорели:

    “Всеки може да избегне

    своята беда, но не и тузът:

    неговата беда е неговата жена!…”

    88. А мъжете, отделили се с Джам

    от Турун-Суба,

    отишли в Синджак

    и решили да се заселят там…” („Сказание за Бога на водите”, І, 10, 79 – 88)

          29. Такава е историята за управлението на Боговете – на алпите над човешките родове. Оттук на сетне започва историята на първата държава на арите – държавата на Джам (Шам, Сам): синът на Шура-Кавес – война; внукът на Джам Иджик – мъдреца Аспандияр, който научил хората да отглежда животни; правнукът на юнака Боян Имен – Богът на живителната топлина, плодородието и силата Леу Субан Субаш, с прозвищата Драк и Мардукан, който дал огъня на човеците и положил началото на народа имен… Джам (Шам, Сам) – праправнукът на блестящият в небесата Бог на слънцето Мар, Нар, Ут, Атащ; на препускащият в небесата бял златогривест кон Кеме… Джам извел своите храбри мъже от страната Джеремел, простираща се между реките Днепър (Бури) и Дон (Шир,) отхвърляйки властта на Богинята-МайКа и повел своите войни, наричани БългАри, защото в бойно единство били възпитани, към страната Синджак…

                                       Б Е Л Е Ж К И

1) “ди”, „би”, „ти” – „две”, “много”, “народ”.

2) „бъл”, „бал”, „бол”, бул – „много”, „голямо”, „славно”, „впечатляващо”, „голяма сила”, „велик дух”, „стихия”.

3) “Нанна” – дойка, кърмилка – който отглежда, дава и покровителства – хранител и господар, както следва да бъде и превода на това название от езика на шумерите.

4) ”нарти” – в поверията на балкарците юнаци, богатири на доброто, първите хора – слънчеви внуци.

5) Ага Мемнон, „Αγαμεμνων” – където „ага”, „aga” е „владетел на земя”, „голям земевладелец”, а в старогръцкия език „μεμνασο” (дорийско,) равнозначно на „μεμνησο”, „μιμνησκο” е „спомням”, „напомням”, или „владетеля който напомня, или се помни”.

6) Убри – в старогръцкия език „υβρις” – „див”, „надменен”, „свиреп”, „звяр”.

7) Нарт Уя – сега гр. Налчик, столицата на Бълкария.

8) „Хин” – с това наименование предците ни наричали Северен Китай, Монголия и Прибайкалието: “Хин-Батир” – “над Хин победителя”.

9) „Хин” – извънбългарските територии на изток и югоизток –  Северен Китай, Монголия, Прибайкалието, също и Индия (Улуг Хин).

10) „Май Ка” – буквално „Слънчев дух”: От „май” – „слънчев” и „ка” – „дух”, „дъх” – „ефирно, нематериално естество”, „душа”, която съществува сама за себе си и извън тялото, която може да напуска и да се връща в тялото, и която поражда съществуване на тялото, като висшо творение на Бога.

11) „Сам“, „Шам“, „Джам“ – който е с Бога, свързан с Бога, благословен от Бога, белязан от Бога, осветен от Бога, отделен от останалите човеци. „Ам“, „Ем“, „Им“ – „поглъщащият всичко“.  Безкрайната бездна, паст, зев.

12) „Иджик“, „Идик“, „Хъшдек“ – който идва, ходи без постоянно местоприбиваване, броди – скита, скитника. Но не в съвременния смисъл на прокуден бездомник, окаяник, а смел, независим юнак, който безстрашно обикаля земята и преминава бродове и препиятствия по света – хъш.

                                         ЛИТЕРАТУРА

1. Бахши Иман, Джагфар Тарихы, (свод булгарских летописей

1680 год.), том I, Оренбург, 1993 г.

2. Херодот, История, том I, (прев. от ст.гръцки П.Димитров),

София, 1990 г.

3. Нарты: героический эпос балкарцев. Москва, 1994 г.

4. Михаил Бащу ибн Шамс Тебир, Сказание за дъщерята на хана

(Епосът на прабългарите) 882 г., прев. от руски Г. Костов,

София, 1997 г.

5. Омир, Илиада, прев. от ст.гръцки А.Милев и Б.Димитрова,

София, 1969 г.

6. Димитър Маринов, Избрани произведения в два тома. София,

1981 – 1984 г.

7. Тит Ливий, Историята на Рим от основаването на града,

Книга Първа, прев. от латински В. Атанасов, София, 2004.

8. Хезиод, Теогония, Дела и дни, София, 1988.

9. Херодот, История, том II, превод от старогръцки П.Димитров,

София, 1990 г.

10. Енциклопедия, Световните митологии, том I, А-Д,

София,2000 г.

11. История человечества, т. І, Доисторические времена и начало

цивилизации, под ред. З.Я. Де Лаета, 2003. („Доисторический

период в действии. Современное состоние исследований

(1988 – 2000), Жан-Пиер Моен, стр. стр. 18 – 33)


1 Коментари по темата

  1. rgochev58 Каза:

    Днес стигнах до края на тази гусла. В текстовете има страшно много информация и имам чувството, че автора, или авторите искат да кажат всичко наведнъж. Наличието на толкова много информация и имена, които са напълно нови, сигурен съм, за едно 99,99% от всички българи, е много уморително. Включително и за свикнали с подобна литература. Чувал съм за Чулчан толгау и Нариман тарихъ, но за пръв път имам достъп до тяхни текстове. До сега съм чел много литература за произхода и значението на името „българи“ – пълен буламач!Тук срещнах едно уникално по своята простота и естествено изникващо в съзнанието обяснение. Ние просто сме Бълг Ари! Нещо, което нито се нуждае от превод, нито от обяснения, нито от доказване! Същото се отнася и до необаснимото до сега име на траките.

Коментирай темата

Трябва да сте влязъл, за да коментирате темата.

Bulg-Arite

Цена: 2,40 BGN, Цена: 6,00 BGN
Поддръжка: ergy.chak_chak@abv.bg | +359895648079
Powered by fortumo.bg


Kъм Вас, които за Бълг Ари се считате!
Ако сте съпричастни към идеите на сайта, подпомогнете работата по "Книга на Бълг Арите"!
Нуждаем се от помощта Ви!
Първа Инвестиционна Банка: BG58FINV91501014833161
Ил. Цветков!


Регистрирай се!

Стани един от общността на Бълг Арите!

Потребител


Парола




Регистрация
Забравена парола?